Александра Бракен - По залез

– Аз май никога не съм крил от вас основната новина, нали ? – засмя се президентът Грей. Първата дама изчезна сред трескавото мигане на камерите, а бясното прищракване на светкавиците можеше да накара всяка картечница да се срамува. – Прекрасно е отново да сме си вкъщи във Вашингтон, да се върна в тази зала заедно с всички вас и с красивата си съпруга. Тя е жива и здрава, противно на битуващите спекулации.

Нервен смях в отговор.

– Нейната поява тук означава, че най-сетне мога да ви уверя, че на нашите молитви бе отговорено и сега разполагаме с безопасно лечение, което ще отърве американските деца от псионичното разстройство завинаги

– информира ни той.

Още шепот от страна на пресата, още повече светкавици на фотоапарати. Децата около мен бяха обучени твърде добре, за да реагират външно с нещо повече от стреснати прошушвания или бързи и прикрити погледи. Болшинството от тях просто си седяха там невярващо.

– В продължение на години Лилиан остана встрани от общественото полезрение, за да проведе изследвания точно по този въпрос. Тайната бе нужна само за да се избегнат намеси от бившата терористична група Детска лига и други вътрешни врагове. Докато ние продължаваме да търсим причината за тази трагична злочестина, моля да бъдете сигурни, че всички деца ще могат да се подложат на тази животоспасяваща операция. Подробна информация за процедурата ще ви бъде осигурена сега.

Няколко репортери се опитаха да се намесят с въпроси, крещейки името на Лилиан; мъчейки се, предполагам, да я примамят към микрофона. Вместо това обаче очите ù си намериха парче килим, в което да се взират. Онзи, който я бе накиприл, бе успял също така да „изпрахосмуче“ и пос­ледната капцица живот от нея.

– Както ще видите от кадрите и докладите, които сме включили, нашият собствен син Кланси бе първият, който премина тази процедура.

Зави ми се свят, докато наблюдавах как едно друго тяло бе преведено от мъж в тъмен костюм през сцената и бе оставено до тях. Главата му беше обръсната и покрита с бейзболна шапка, украсена с президентския герб. Той държеше лицето си наведено, без да поглежда напред и за секунда, и отказваше на камерите пред него право на снимка, докато президентът не се наклони настрани от микрофона и не му каза нещо. Раменете му се прегърбиха и Кланси най-после вдигна глава. Напомняше ми на кон, който лежеше на земята със счупен крак; никога повече нямаше да може да се изправи отново, да не говорим пък за това да бяга.

Въпреки всички ужасни неща, които бе направил, и всички ужасни неща, които си бях представяла, че ще му причиня, това точно никога не ми бе идвало наум. Бях шокирана от наплива на емоции, който се надигна в мен – всичките бяха прекалено сродни, твърде диви, че да успея да ги разгранича една от друга. Почувствах се зле.

Той трепереше и с всеки изминал момент започваше да изглежда по-дребен, а през това време усмивките на родителите му стояха консервирани на лицата им и те вкупом осигуряваха на репортерите онова, което искаха: семеен портрет. „Колко перфектно“, помислих си аз. Дали пък тези хора не бяха вкарали Кланси в най-лошия му кошмар.

– Може би си спомняте, че преди няколко години той излезе от рехабилитационната програма на един лагер. За съжаление, като с всяко друго заболяване, и тук има рецидиви и това е една от причините, поради които не се чувствахме удобно да освободим децата от тези лагери. Имахме нужда от по-трайно решение и вярваме, че най-после сме го открили. Ще получите повече информация във връзка с времевите рамки, според които процедурата ще започне да се прилага, както и предполагаемата крайна дата на лагерната рехабилитационна програма. Моля ви за още малко търпение, като имам наум колко много сте пожертвали и изстрадали през тези дълги години. Моля ви за разбиране. За вашата вяра в бъдещето, в което сме напът да се озовем – бъдеще, което ще стане свидетел на завръщането на нашия просперитет и начин на живот. Благодаря ви и Бог да благослови Съединените американски щати!

Преди първата лавина от въпроси да успее да го помете и да го бутне на земята, президентът Грей обгърна с ръка раменете на Лилиан, помаха приятелски към камерите и я изведе извън сцената и залата, без да ù даде шанс да обели дори една-единствена дума.

Видеото приключи, замръзвайки на последния образ. В този момент се почувствах като в капан.

„Не – помислих си аз. – Спомни си защо дойде тук. Сега. Направи го сега!“