Александра Бракен - По залез

Нашият придружаващ агент от СОП ни даде сигнал да станем и да се подредим в редица, за да получим храната си, а лицето ù бе сбърчено от нетърпение. Изненадващото видео леко бе отложило първоначалния ми план, но не беше чак толкова трудно да събера парчетата отново и да ги сглобя в работещ порядък. Бяхме близо до кухнята и се влачехме напред, когато усетих очите на агента върху себе си.

Бутнах Сам и я свалих на земята. И ако това не беше достатъчно, за да пресуши всеки тих звук около нас, то моите викове към нея: „Млъкни! Просто... млъкни!“ със сигурност се справиха. Гласът ми плющеше през тишината и кацна като шамар върху обърканото ù лице.

„Влез в играта – примолих ù се аз, стрелвайки я с очи. – Моля те!“

Леко кимване. Беше ме разбрала. Вдигнах ръка, сякаш за да я ударя, без да обръщам внимание на начина, по който Ванеса се опита да хване китката ми, за да ми попречи. Най-трудното нещо беше да не реагирам на нашия агент от СОП, когато тя дойде към мен, изминавайки разстоянието помежду ни с яростни крачки. Това беше повече от добра причина, за да ме накажат.

Повече от добра причина, за да ме изхвърлят от вечеря.

Момичетата около нас държаха главите си сведени, но страхът и объркването им се утаяваха във въздуха около мен, когато жената ме хвана за яката и ме издърпа настрани. O’Райън и другите контролиращи лагера, които разглобяваха проектора и екрана, дори не погледнаха нагоре към сбиването.

Не се наложи да внушавам нищо на агентката, за да я накарам да ме завлече в кухнята. Сините деца, които миеха тенджерите и тиганите под водата, подскочиха. Някои от тях, които сортираха продуктите за менюто за следващия ден, се обърнаха, внезапно разсеяни от работата си. Огледах тавана за черните камери, преброявайки ги, докато вървях – две, три. Една над прозорчето за сервиране; втора в близост до големия килер; трета над дългата работна маса от неръждаема стомана, върху която няколко от децата белеха картофите, току-що извадени от нас от Градината.

Гърбът на Столовата гледаше към гората и предоставяше може би три метра разстояние между сградата и оградата. Камерите никога не записваха какво се случва тук, а само сочеха към гората. Това бе едно от слепите петна, от които доста бързо се бяхме научили да се страхуваме.

Тя бутна задната врата, отвори я с рамо и на мен ми трябваше секунда, за да реагирам.

Завъртях агентката, като усуках ръката ù зад гърба до точката на припукване на костите ù. Тя издаде сподавен звук от изненада, който прекъсна рязко, когато влязох в съзнанието ù.

После разкопча униформата си, събу ботушите си, съб­лече черната камуфлажна риза и панталоните, колана и тъмната шапка и ги остави да паднат на земята. Аз събух гуменките си, опитвайки се да отговоря на френетичния ритъм, който бях задала в ума ù. Тя взе униформата ми, когато и я подадох, и я навлече с поглед на покорство. Твърде спокойна. Аз ù пратих образ на нея самата като малко дете, което стоеше в центъра на лагера, а наоколо имаше само войници, които се приближаваха. Отпуснах я малко едва когато тя се разплака.

Флашката падна от обувката ми в измръзналата трева и аз бързо я сграбчих в дланта си. Стиснах я здраво към себе си, за да се успокоя, че бе наистина там.

Размяната не беше отнела повече от две минути. Две минути... прекалено дълго може би. Не съм убедена, но на аген­тите, изглежда, им беше позволено да ни водят в тъмни, ненаблюдавани ъгли и да ни поступват малко, преди действително да извършат наказанието. Ако и тези „липсващи“ моменти по някакъв начин се вписваха в същата идея и не бяха направили впечатление на контролиращите лагера, които бдяха от Контролната кула, то това щеше да е идеално.

Водех агентката към Градината, а дъхът ми замъгляваше въздуха и го правеше бял с всяко рязко издишане. Не отмествах очите си от тънките вериги, закачени около един от стълбовете на оградата.

Иска ми се да можех да кажа, че съм достатъчно добър човек, който не изпита удовлетворение, докато оставяше агента на СОП да седне в студената кал и я принуждаваше да остане намясто, с гръб към камерите на близките колиби и войниците, патрулиращи по платформата на Кулата. Но не бях. След като бях наблюдавала как толкова много деца биваха захвърляни навън в продължение на часове, и то единствено заради това, че бяха отговорили или пък ги бяха погледнали в лош за тях ден, исках поне един от тях да знае какво бяха изпитали. Исках поне един от тях да види какво бяха причинявали на Сам всеки път, когато я бяха довеждали тук.