Александра Бракен - По залез

Бях стигнала дотук.

Поне се бях справила с това.

Останалите в стаята се изправиха разтревожени, но се отдръпнаха, когато познатият глас на O’Райън излая:

– Стойте настрана!

Той написа нещо друго и отвори командния прозорец.

– Какво направи? – изръмжа в посока към мен.

Фокусирах се върху лицето му, без да обръщам внимание на топлината, която се стичаше по врата ми. Зрението ми се възстанови отново и повдигнах рамене, а една самодоволна усмивка си проправяше път към устните ми.

O’Райън избута другия войник настрани, обратно в кръга от агенти на СОП и контролиращи лагера, които стояха наблизо с извадени оръжия. Зъбите ми изтракаха, когато той ме хвърли назад в стената и запита:

– Каква е целта ти тук?

Избърсах кръвта от ъгъла на устата си и не продумах. Сега вече нямаше абсолютно нищо, което той можеше да ми направи, за да ме накара да се почувствам уплашена, малка или безпомощна.

Управляващият лагера се обърна към една друга жена, която седеше наблизо.

– Настрой на Контрол на спокойствието.

– Но група C все още е в Столовата – отвърна тя. – Не е ли по-добре първо да им наредим да се върнат обратно по колибите си?

– Настрой. Го.

Тя се обърна към екрана си и написа нещо яростно, завършвайки с удар на кутрето ù върху клавиша ENTER.

– Чакайте...

Един по един мониторите на стената изгаснаха, а след това и всеки екран на компютър, като изображенията се затъмняваха, придружавани от зловещо електронно съскане.

– Започнете изпълнение на протокола при пробив в системата за сигурност – каза той.

– Сър? – обади се отново тя стресната, но все пак се опита... – Аз съм изключена от системата...

– От какво?

– От всичко!

– Аз също...

– ... И аз така...

Въпреки че отново бях стъпила на краката си, знаех, че е безсмислено, но не исках да си го призная – просто не бях свършила, не бях готова всичко това да приключи. Оръжията около мен ми предлагаха поне дузина различни начини да умра. Опакована бях от всички страни с черни униформи. Ушите ми бучаха и земята под краката ми се въртеше, но позволих на невидимите ръце в ума ми да потекат към съзнанията около мен... запратих ги във всички посоки като стрели, търсещи цели.

O’Райън дръпна ръката си назад и ме удари през лицето.

Не можех да вдигна ръцете си достатъчно бързо, за да успея да го блокирам. Не можах и да ги сваля надолу достатъчно бързо, че да ме подпрат. Блъснах се в земята, а зрението ми се парализира, докато черепът ми се разбиваше в плочките. Той се наведе над мен, дърпайки малко устройство от колана си и задържайки го до дясното ми ухо. Плюх в лицето му, но той само се засмя и включи Белия шум.

Светът около мен се раздроби. Ръце подхванаха моите и ме издърпаха нагоре от земята, повлекоха ме през плетеница от крака и столове. Не можех да виждам добре, не можех да изчистя мозъка си от звуците, които го замърсяваха. Всеки мускул в тялото ми се свиваше и ме караше да потръпвам, краката ми се удряха в пода, а вътре в себе си крещях: „Още не съм готова“... но не можех да се чуя мислите си. Белият шум ме хвана за раменете и ме избута надолу под тъмнината, където ме задържа, докато не се удавих.

Плесницата изплющя в лицето ми и издърпа булото на безсъзнанието. Зрението ми се замъгли, докато очите ми се отваряха и примижаваха срещу светлината. Усещах ума си подут и крехък, точно толкова изтощен, колкото и всяка останала част от тялото ми. Едва наполовина осъзнавах, че ръцете и краката ми все още се тресяха в спазми, а мускулите ми потрепваха. Остатъчната болката ме остави празна и ленива, а аз не можех да си спомня защо и как се бе случило всичко.

Шумът, който образуваше мехури в съзнанието ми, се изключи внезапно. Бавно, бавно стаята около мен придоби форма. Под от плочки. Четири тъмни стени. Една лампа. Две фигури в черно, влизащи и излизащи от сенките, говорещи тихо. Долових тихо металическо изщракване, когато един от тях се приближи. Усетих аромата на мента от дъвката, която той джвакаше.

– Малка кучка...

И просто ей така... споменът се блъсна в мен.

Кула.

Навън.

Тичай.

Заизвивах се, опитвайки се да се измъкна от стола, в който ме бяха поставили, но ръцете и глезените ми бяха вързани към металната рамка със свински опашки. Адреналиновият шок, инжектиран от страха ми, прочисти ума ми точно навреме, за да може О’Райън да ме удари с ръка.

– Сега, когато отново разполагаме с твоето внимание... – изръмжа той, изправяйки се на крака. Студеният въздух ме захапа по пищяла и аз погледнах надолу, за да открия, че той бе навил и двата ми крачола до коляното. Бяха съб­лекли от мен униформеното яке на агент на СОП, бяха взели и ножа, оръжията – всичко, което бих могла да използвам, за да окажа отпор. Ботушите също, макар че не разбирах защо, не и докато O’Райън не даде знак към палката, която агентът, намиращ се зад него, носеше.