Александра Бракен - По залез

Агентът на СОП в ъгъла на стаята вдигна пистолета си и стреля три пъти, пропускайки O’Райън с първия изстрел и разбивайки част от стъклото зад него. Ала с втория и третия опит уцели. Гръден кош. Глава.

O’Райън стреля само веднъж и успя да порази гърлото на агента, преди да се свлече по стената под огледалното стъкло.

Трябва да съм припаднала за няколко секунди, може би минути. Контролната кула мълчеше зловещо, а единственият звук, който чувах, докато изплувах обратно към настоящето, беше бавният, постоянен ритъм на собственото си сърце.

„Мърдай – наредих си аз. – Действай, Руби. Размърдай се.“

Придвижването ми през пода към тялото на O’Райън бе бавно и мъчително. Нуждаех се от ножа на колана му, за да скъсам връзките на краката и ръцете си, но това означаваше да успея да извлача стола през локвата сгъстяваща се под него кръв. Режех трескаво, наранявайки дланите си, докато действах на сляпо с ножа зад мен.

Поех рязко въздух и погледнах надолу. Странната, размазана кожа на пищяла ми ме накара да повърна, а гледката напомни на тялото ми отново, че го болеше. Скочих и закуцуках към вратата, но се оказа, че съм била права – нямаше дръжка и се отваряше само от външната страна.

Вдигнах пистолета на O’Райън и се облегнах на срещуположната стена, като я използвах за опора след отката на оръжието. Ехото хукна нагоре по ръцете и раменете ми, докато парчетата стъкло се сгромолясваха на вълни. Махнах предпазителя на пистолета и продължих с чупенето на останалите парчета, захванати за рамката на прозореца. Хващайки се с ръце за перваза, се издърпах нагоре. Зъбците му уловиха и разкървавиха ръцете и краката ми, докато просто не се изсипах в коридора.

Пистолетът излетя от ръцете ми. Пресегнах се към него през ореола от стъкло около мен. Пръстите ми се сключиха около дръжката му точно когато скърцането на гума върху плочки достигна до ушите ми.

Обърнах се по гръб, вдигнах торса си нагоре, колкото да мога да се прицеля в тъмната фигура, тичаща към мен. Преборих се с предпазителя и го махнах. Шумът от стрелбата навън нажежи кръвта ми и върна вниманието ми върху ситуацията. Зърнах черната униформа и пръстите ми се свиха около спусъка. Щях да изляза оттук... Щях да се махна...

– Не стреляй!

Токът изгасна и потопи сградите в тъмнина, но аз бях успяла да видя лицето му, когато той бе свалил каската си. Отначало мислех, че виждам призрак, някак реалността бе почти по-невъзможна.

Лиъм.

– Престани да правиш това! – извиках, докато отпусках пистолета си в ужас. – Едва не те убих!

Лицето му беше толкова слабо, почти изтъняло до кост. Той се втурна към мен, падайки на колене и приплъзвайки се през последната част от разстоянието помежду ни. Ръцете му шареха по тялото ми и той ме целуваше – по устните, по бузите, по челото, навсякъде, където можеше да достигне, – а аз вдишвах аромата му, вкопчена в подгизналата му риза. Умът ми не успяваше да обработи простия факт, че той бе тук... и бе наред.

Той се размърда, шокиран от вида на крака ми, а аз не можах да задържа писъка в гърлото си.

– По дяволите... По дяволите! Съжалявам. Господи... – Лиъм затърси радиостанцията, която бе закрепена за якето му. – Намерих я... Тате, имам нужда от помощта ви!

Всичко се случи прекалено бързо. Стъпки затрополиха по пода зад мен и когато Лиъм погледна нагоре, сякаш безпомощният му гняв се беше втвърдил и бе преминал в хищническа ярост.

Той посегна към пистолета в закрепения към крака му кобур и аз потреперих. Разпознах тъмнината в изражението му. Съзирала я бях твърде много пъти у брат му. Ръката ми излетя и удари неговата, но оръжието му остана на мястото си.

Не и Лиъм. Не сега. Нито когато и да било. Той не беше убиец. Ако дори и за миг изгубеше себе си, това щеше да му нанесе непоправимо поражение. Това щеше да е кост, която щеше да заздравее накриво вътре в него, докато не променеше същността му.

Усетих момента, в който той се върна обратно на себе си – начина, по който ноздрите му пламнаха, а очите му се избистриха. Когато той погледна нагоре към агента от СОП, който се бе затичал отново към нас, този път просто протегна ръка и запрати войника с трясък обратно в най-близката стена. Вследствие на което онзи изпадна в безсъзнание.

Лиъм въздъхна и потръпна, щом погледна отново надолу към мен. Внимателно и с грижа, която бе в пълно противоречие с действията му отпреди секунда, той огледа раните по ръцете ми и изруга. Треперех, но той най-вероятно бе объркал болката със студ, защото махна якето си и го загърна около мен, вдигайки ципа до брадичката ми, сякаш за да хване топлината вътре в капан. Успях да прехапя риданието, което пълнеше в гърдите ми.