Александра Бракен - По залез

– Защо трябваше да си ти? – попита той. – Защо трябваше да си ти ?

– Съжалявам – прошепнах аз. За Коул, заради това, че го накарах да дойде тук, за всичко... в случай че тъмнината се върнеше и после не можех да му го кажа... – Съжалявам. Обичам те. Толкова много те обичам...

Лиъм ме целуна отново.

– А сега може ли да се махаме оттук?

Някаква друга фигура в черно се появи в подножието на стълбите, а раменете му се вдигнаха, когато си пое дъх. Аз се добрах до пистолета си, но Лиъм стисна ръката ми.

– Насам...

Щом той се втурна към нас, съумях да зърна проблясък на смугла кожа и красиво, прошарено лице.

– Добре ли е?

– Не... съвсем – каза Лиъм и се отдръпна така, че вторият му баща да може да види крака ми. А пред мен той настоя: – Но всичко ще бъде наред . Чуваш ли ме?

– Ей, скъпа – каза Хари, когато приклекна, за да го разгледа. – Ще те изкараме оттук. Нали?

– Аз трябва да изляза... Аз трябва да изляза оттук – отвърнах, а умът ми замъгляваше болката. – Аз трябва да изляза оттук. Със собствените си крака.

Той си размени един напрегнат поглед с Лиъм.

– Имаме нужда от нещо, с което да направим шина – започна Лиъм, търсейки наоколо.

– Няма време за това – каза Хари. – На мястото на срещата ще има лекари.

– Аз трябва да изляза. – Въобще не ми пукаше колко луда изглеждах. Те трябваше да разберат. Коул ще разбере – щеше да разбере. Коул вече бе в миналото. Стиснах очите си и ги затворих.

Щом ги отворих отново, Хари се пресягаше към радио­станцията, прикрепена върху лявото му рамо.

– Говори Стюарт. Тя е при нас. Продължаваме с изтеглянето. Очаквано време за действие: три минути.

Последва вихрушка от статичен шум.

– Добре, скъпа, аз ще те вдигна – каза Лиъм и се изправи на крака. – Сложи ръцете си около раменете ми. Точно така. Браво – Верни на думата си, след като ме изправиха, те ми помогнаха, за да мога да стоя на здравия си крак.

Не си спомням коридора, през който минавахме, а само как се чувствах всеки път, когато десният ми крак се стрелваше напред. Студеният въздух върху кожата ми, когато излязохме навън в нощта. Първото докосване на дъжд. Усетих мириса на дим. Въздухът бе натежал от него.

Отпред пред нас имаше река от зелено и синьо, която изтичаше през портала на лагера. Децата вървяха бързо, а отстрани им махаха фигури в черно, върху чиито ръкави рязко се отбелязваха сложените там бели ленти. Бях горда от това колко спокойни бяха всички, от начина, по който изслушваха дадените им инструкции, дори и да бяха наполовина ужасени или занемели. Търмънд поне ги беше обучил на това.

– Червени... – Опитах се да кажа аз. Видях топлото сияние на пожар в далечния край на лагера, където гореше Фабриката.

– Те са обезопасени – увери ме Хари, стискайки ме леко по ръката, с която бях обвила врата му. – Доста яростно се бориха.

– Ранени?

– Всички са добре – успокои ме той. След което изсвири остро и най-близката фигура в черно се обърна в очакване и се затича към нас. Тя се движеше с някаква животинска грация, ръцете ù бяха свити край тялото, а ботушите ù пръскаха мръсотия навсякъде, докато прекосяваше локвите и гъстата черна кал.

Не можех да зърна лицето ù през завесата от дъжд, но знаех кой е. Вида.

Тя директно щеше да се метне върху нас, ако Хари не беше протегнал напред силната си ръка, за да я хване.

– Внимавай! – предупреди я Лиъм и ме притисна до себе си, когато Хари се отдръпна назад и ме пусна. Вида зае мястото му и ме прегърна с две ръце.

– Мамка му! – отбеляза тя. – Направо ще те убия . Смятам да ти извия малкото вратле. Мисля да... да...

– Ще ида да проверя Столовата за последен път, за да огледам за изостанали – информира ни Хари. – С Мак и Джон ще останем в края.

– Ще се видим на мястото на срещата – потвърди Лиъм. – Руби, позволи ми, моля те... да те нося...

– Аз трябва да вървя. – Гърлото ми ме болеше, а думите ми излизаха като квакане. – Би ли ми помогнал?

Той вече бе започнал да премества захвата си, когато Вида го спря и пое останалата половина от тежестта ми.

– Каквото пожелаеш, ако това ще означава, че ще се измъкнем от този проклет кошмарен лагер. Сериозно, Буу. Плашещо е!

Напредъкът ни през калта бе бавен и необичаен, клатушкахме се и плавахме през прилив от деца, които се движеха навън, устремени към широко отворения за тях портал.

Беше валяло в деня, в който ни доведоха в Търмънд.

И валеше в деня, в който излязох оттам.

Знаех, че съм в беда, когато не успях да се отърся от студа. Не можех да спра да треперя. Докато вървяхме през гората, следвайки децата пред нас и мъжете в черни униформи с бели ленти отпред, треперенето ми накара мускулите ми да спрат да работят, а крайниците ми да блокират.