Александра Бракен - По залез

Когато очите ми се отвориха отново, следващото лице, което видях, беше това на Дунди. А думата, която съумях да разчета на устните му, бе шок . И Кейт... Там беше Кейт, бузата ù бе насинена, а в очите ù имаше сълзи. Тя задържа лицето ми между ръцете си и ми говореше, докато ме вдигаха от земята.

Червената, синята, червената, синята, бялата светлина оцветяваше кожата ù. Знаех, че бягаме, но не можех да почувствам нищо – дори и след като ме вдигнаха отново, но този път по-високо. Върху мека повърхност. Непознати лица. Проблясващи светлини, плющящи звуци, гласове, Лиъм...

Линейка . Лиъм се опита да се качи отзад с мен, но бе принуден да напусне, когато двама от членовете на тактическия екип също бяха качени. Двама мъже – единият, стискащ неестествено отпусната си ръка, а другият, кървящ обилно от едната вежда.

– Ще дойда и ще те намеря! – крещеше Лиъм, докато отстъпваше назад. – Ние ще те намерим!

Екипът на линейката ме постави да легна върху носилката и ме закопча. Лиъм стоеше на няколко крачки, а Дунди бе обвил ръце около него, мъчейки се да го успокои и да го задържи намясто. Той виждаше паниката, която го обвземаше толкова ясно, колкото и аз.

Вратите се затвориха и сирената бе включена.

– ... кажи ми името си? Можеш ли да ми кажеш името си? – Жената от линейката беше млада, а изражението ù, докато ме изучаваше, бе сериозно. – Имаме възможна напречна фрактура на десния пищял. Четири-пет-шест разкъсвания, вариращи от четири сантиметра до шест върху горната и долната част на тялото... Погледни ме! Можеше ли да ми кажеш името си? Можеш ли да говориш?

Аз поклатих глава, а езикът ми бе като камък.

– Боли ли те?

Кимнах.

– Кръвно налягане ниско, ускорен пулс – хиповолемичен шок... Може ли да... – Един от мъжете на пода бе блокирал чекмеджето, което ù бе нужно, но успя да го отвори със здравата си ръка, давайки ù нещо, което приличаше на голям лист от станиол. Жената го разпростря над мен, а неин колега пое ръката ми и започна да я превързва.

Странното одеяло прихващаше като в капан малък джоб от топлина. Започнах да треперя, когато болката отново се събуди.

– Какво се е случило с крака ти? – Аз изсумтях, докато тя го вдигаше в някакъв вид скоба. – Можеш ли да ми кажеш какво е станало с крака ти?

– Боли... – успях задавено да отвърна.

Тя задържа лицето ми между ръцете си и се почувствах подивяла, почти откачена, когато я погледнах в очите.

– Добре си. В безопасност си. Ние ще се погрижим за теб. В сигурни ръце си.

Един от войниците, лежащ на пода, се пресегна нагоре, а окървавената му ръка се облегна на китката ми.

– Ти си добро момиче – каза той. – Ти си добро и смело момиче. Свърши страхотна работа.

– Вече си в безопасност – повтори жената от спешния екип. – Ние ще се погрижим за теб.

Стената, която бях изградила срещу кладенеца от болка, страх и гняв, най-накрая се срути и аз започнах да плача. Изхлипах така, както го бях направила в гаража в къщата на нашите в онази последна утрин, преди да ме вземат. Изплаках всичко, тъй като бе такова облекчение да не ми се налага да го задържам по-дълго, да не трябва да се преструвам.

Не се налагаше и да оставам будна, когато дойде първото подръпване от изпълненото с мир нищо .

С дни имах чувството, че се намирам в капан вътре в моето собствено тяло.

Съществуваха моменти, макар и малко и рядко, в които можех да усетя, че се събуждам и се приближавам до повърхността. Непознати звуци, щракане, хрипове, пиукания. Лица зад сини хартиени маски. Тавани, минаващи над главата ми. Имах най-ярките сънища през живота си, преследвана от хора, които не бях виждала от години. Возех се на предната седалка на черен ван, а челото ми бе облегнато на стъклото. Видях океана. Дърветата. Небето.

По същия начин, по който земята винаги се втвърдява отново след дъжда, долавях как пак се събирам, превръщайки се в едно цяло, състоящо се от парчета. И една сут­рин... аз просто се събудих.

В стая, пълна със слънчева светлина.

Премигнах. Тялото и главата ми бяха тежки и мудни, докато се обръщах към източника на светлина. Прозорец, завеси, които рамкираха разцъфнал клон на близко дряново дърво. Стените бяха боядисани в успокояващо светлосиньо, което бе в странен контраст с тъмната сива машина, която пиукаше и светеше около мен.

Болница.

Издърпах се нагоре и срещнах съпротивата на системите, закачени към горната част на ръката ми, които нежно ме подръпваха. Някой ме бе завил с тънък бял чаршаф и ми се наложи да използвам левия си крак, за да го избутам и да мога да се запозная с новата, неочаквана тежест около десния. Гипсова отливка. Дълго бархетно горнище на пижама. Под него ръцете ми бяха здраво превързани и усещах допирането на лента по ключицата ми. Пресегнах се към компреса с марля.