Александра Бракен - По залез

Позволих си да се отпусна, да послушам само за миг звука от улицата долу, потока от гласове от другата страна на стената. Една част от мен знаеше, че трябва да съм уплашена, но бях прекалено изтощена, за да се опитвам. Когато вече не можех повече да издържам киселото и сухо усещане в устата и гърлото си, се пресегнах към чашата вода върху близката стойка и я изпих на един дъх, почти събаряйки една малка ваза с цветя.

На отсрещната стена, под един телевизор, прикрепен към тавана, бяха подпрени патерици. Но в момента, в който започнах да провлачвам краката си над ръба на леглото, вратата се открехна.

Честно казано, не знам кой се оказа по-изненадан – аз или дребничката жена със стоманени на цвят коси. Тя влезе вътре с малък поднос с храна. Зелените ù очи се разшириха.

– Ти си будна! – Тя бързо затвори вратата зад себе си, а след това се обърна обратно към мен със сияйно изражение.

Вгледах се в нея настойчиво. Мисля, че тя взе мълчанието ми за умора или объркване, защото бързо остави подноса долу и си довлече един стол наблизо.

– Знаеш ли коя съм аз?

Думата избухна от мен.

– Бабче.

Тя се усмихна, хвана ръката ми и я задържа между меката си, тънка като хартия кожа. Дълго време не правихме нищо друго, освен да се изучаваме. Лицето ù сега беше по-меко и бе оставила тъмната си коса да се изсветли напълно. Само че в очите ù все още се забелязваше онзи насмешлив поглед, който бе толкова присъщ за нея, че усетих как се задушавам при вида му.

– Май си преминала през доста беди?

Кимнах и тя се наведе към мен и целуна челото ми.

– Ти си тук – повторих аз, все още втрещена от това. – Намери ме.

– Малко момиче, след като те взеха, ние никога не сме спирали да те търсим. В момента, в който пуснаха списъка с децата и местоположението на лагера, вече бяхме в колата и карахме право към вас. Отне ни часове, докато разберем в коя болница си. Тебе те пазеше една доста голяма групичка. Почти не разрешиха на мен и родителите ти да влезем.

Поклатих глава, неспособна да възприема чутото.

– Те не си ме спомнят.

– Не, така е. Много е странно, но те... Как да го кажа? Те не си спомнят детайлите, но за тях винаги си съществувала. Дълбоко. Не тук – каза тя, допирайки челото си. После премести ръката си надолу, за да покрие с нея гърдите си. – А тук.

Почти не бях способна да произнеса думите.

– Знаеш ли каква съм аз?

– Ами... като начало ти си моето мило, скъпоценно момиче, което може да прави малко странни неща с ума си – каза тя, а мекият ù южняшки акцент бе по-силен отвсякога. – Ти също така си и нещо като медиен любимец.

При тази новина аз се облегнах назад, а подозрението бавно си проправяше път през ума ми.

Баба вдигна пръст и отиде да извади един вестник от чантата си, която не бях забелязала край вратата.

– От дни навън пред болницата е голямо стълпотворение. Пред стаята си по всяко време имаш двама души въоръжена охрана, както и цяло крило на твое разположение, и въпреки това един лешояд се опита да се промъкне и да ти направи снимка.

Вестник „Ню Йорк Таймс“ бе излязъл с новините за нападението над лагера и последвалото му разпадане. Разтворих изданието в скута си, а опасението вече прорязваше трудно извоюваното ми спокойствие. Във времето, в което ме нямаше, първоначалната идея на Алис за информационния пакет се бе променила и разцъфнала в репортаж за пълната история на това, което се бе случило в Лос Анджелис и в Ранчото. Имаше страници с нейните фотографии, които ни бе направила на всичките – планиране, игри, работа. Пътният код. Тя бе писала за това защо бяха необходими заблудите и кои редактори и медийни шефове бяха работили с нас, за да прикрият истината, докато нападението над лагера Търмънд не бе започнало. Имаше голяма снимка на Коул – лицето му ми се усмихваше в черно и бяло.

И после следваше част, отделена на мен. Макар и да не бе навлязла в каквито и да било подробности за моите способности, Алис не бе лишила читателите от почти нищо друго. Намирах се в края на много от снимките ù, просто малко извън кадър, с лице, скрито от сенките или косата. Другите – особено Кейт – очевидно я бяха информирали за начина, по който бях избягала от Търмънд първия път, както и какъв е бил животът ми, докато бягах бягала, а после и с Лигата, а накрая и как съм искала да се върна в лагера, за да им помогна. Вестникът бе пуснал снимки, показващи как ме отвеждаха към линейката, но лицето на Лиъм бе останало извън кадър. Това можеше направо да е и друг човек, защото никак не разпознавах малкото бледо момиче.