Александра Бракен - По залез

Вида погледна към Лиъм и темпото ни се съживи.

– Боли – прошепнах аз.

– Искате ли да спрем? Да починем? – попита тя. – От крака ти ли е?

Аз поклатих глава.

– Всичко.

За да запълни тишината или за да ми отвлече вниманието, Лиъм се опита да ми обясни какво се бе случило.

– Мама ми даде номера, за да се свържа с Хари и да му кажа ... за... за Коул. Тя ми каза как да го открия. Те ме чакаха, а по това време аз вече си бях изяснил, че трябва веднага да се върна при вас – защото така исках. Но когато ние стигнахме в Ранчото, ти отдавна бе тръгнала. Дунди се беше побъркал, както и Зу, а и всички други. Нико бе успял да ги успокои, докато не се появихме ние.

– Скапаният Кланси – намеси се Вида. – Тъпото лудо семейство Грей. Имаше едно предаване с него и майка му...

– Гледах – казах аз, без особено да желаех или да можех да навлизам в подробности в този момент.

– Как успяхте... Няма значение. Това не е важно – отбеляза Лиъм. – Ще ми кажеш по-късно, когато всичко това свърши.

– Коул... – започнах да изричам аз, а захватът ми върху него се усили.

Лицето му се изкриви от белега на тлеещата скръб.

– По-късно. Става ли? Няма още много. Наложи се да се определи място на срещата в близост, твърде много деца има за извозване. Така ми се искаше да можеше да го видиш, Разпространение препратиха навсякъде информацията, която им споделихме. Телевизия, интернет, пътни знаци, направо бомбардираха света с истината.

– Да видим дали това действително е проработило – промърмори Вида. – Ако няма чакащи родители...

– Ще чакат – настоя на своето Лиъм.

Без значение колко стъпки бях направила, все още се чувствах така, сякаш пропадахме все по-далеч и по-далеч от светлините, преминаващи през дърветата. Осъзнах обаче, че той бе прав, когато първият хеликоптер се появи над нас, хвърляйки светлина надолу и порейки вятъра и дъжда. Тя бе заслепяваща и не бях в състояние да преценя дали той принадлежеше на военните, или на новинарите.

Заради пронизителния звън, който ехтеше в ушите ми, ми бе трудно да доловя този тих и жужащ шум. Сега изведнъж сякаш можех да чуя пулса на света около мен и под краката ми. Отпред имаше още повече светлини и всички бяха насочени към нас.

Тактическият екип, децата и възрастните спряха прииждащата огромната група напред точно покрай линията на дърветата. Наоколо имаше сгради, най-вероятно това беше изоставената централна част на Търмънд, Западна Вирджиния. Лиъм и Вида ни проправиха път през морето от застинали тела, доближавайки ни по-близо до предната част.

Три хиляди деца се бяха разпръснали измежду дърветата като лавина, превземаща всяка празнина помежду им. Усетих, че сме близо, защото някой бе взел мегафон и излая:

– Останете намясто! Всяко продължаване напред ще се разглежда като знак на враждебна агресия!

Но ако въоръжените сили вече ни бяха видели, това се отнасяше и за събралите се зад тях семейства.

Започнахме да се движим отново напред, по-бавно сега, но с постоянно темпо. Накрая сред заслепяващото ни поле, стелещо се пред нас, започнаха да се мержелеят форми.

Някой бе вдигнал две големи бели палатки. Сирени на линейки и полицейски коли проблясваха в синьо, червено, синьо и се разпадаха някъде над нас... и двойните редици войници, които стояха между нас и стотиците, ако не и хиляди хора.

Примигнах и се опитах да прочистя мислите си. Това бе правилно... Именно така трябваше да стане. Алис очевидно беше пуснала последния си информационен залп по време на нападението, включително имената на децата в Търмънд, както и мястото, от което те можеха да бъдат взети. Предположила бях, че това щеше също така да даде време и на военните, за да отговорят, и се бях оказала права. Войниците, Националната гвардия, полицията и агентите на Специален отряд „Пси“ бяха заели отбранителна позиция, облечени в бойното си снаряжение.

– Хвърлете оръжията, легнете на земята и поставете ръце на главата си – нареди същият мъж. – Всяко по-нататъшно напредване ще се разглежда като знак на враждебна агресия и по вас ще бъде стреляно.

Ние продължихме да се движим напред към мъжете и жените в камуфлажни униформи, към малкото агенти в черни униформи на СОП, докато не се озовахме на по-малко от сто метра от тях.

Високите прозрачни щитове образуваха истинска стена помежду ни, която не успяваше да прикрие начина, по който очите на войниците се стрелкаха към нас.

Редицата зад тях беше въоръжена и инструктирана да направи точно онова, с което ни бе заплашил офицерът. Дулата на пушките им бяха внимателно поставени в празните пространства между щитовете. Те стояха гръб в гръб с цяла редица агенти на ФБР и униформени полицаи, които пък бяха изправени лице в лице с тълпата от репортери и цивилни. Камери – имаше камери навсякъде. Те мигаха, записваха, дори и докато мъжете и жените се мъчеха да блокират попълзновенията им или да смачкат устройствата им.