Александра Бракен - По залез

За това председателят на Съвета на началник-щабовете да подаде оставка, опитвайки се да измие срама и да си вземе пенсията.

За това въоръжените сили да издадат нови заповеди, след което да осъзнаят, че мъжете и жените, които бяха напуснали постовете си, не смятаха някога да се връщат обратно.

За това президентът на Съединените американски щати да изчезне от лицето на земята.

За това Организацията на обединените нации да раздели страната на четири мироопазващи зони, всяка надзиравана от бивш сенатор от този регион и от чуждестранна сила, и да изпрати войски, които да надзирават полицията.

За това да избухне първият от близо сто водни бунта, които ни очакваха.

За това „Леда Корпорейшън“ да направи изявление, с което да отрече участието си в производството на Веществото Амброзия, но пък – о! – толкова щедро да предложи да достави химикал, за който да твърди, че може да го неутрализира.

Четях всичко това във вестниците, които родителите ми носеха. Гледах го по новините. Поглъщах тази нова реалност. И тази нощ, когато часовете за посещение бяха изтекли и две мили-но-непреклонни-медицински сестри отвеждаха семейството ми, аз се пресегнах към телефона на стената. Болкоуспокояващите, които ми бяха дали, ме правеха сънлива, но не исках да заспя, без да чуя гласа му. Без да съм проверила, че те всички бяха добре.

Набрах номера и се отпусна назад. Поставих телефона между ухото и рамото си. Навъртях кабела на телефонната слушалка около пръстите си и зачаках, докато той звънеше... и звънеше... и звънеше. И звънеше.

„Те вероятно са навън.“ Правейки... нещо. Опитах се да не си позволявам да си развалям настроението, докато се пресягах, за да закача телефона обратно горе. Щях да се опитам отново на сутринта.

– Ало ? – Бездиханен, гласът нахлу през връзката. – Ало ?

Издърпах телефона обратно и се усмихнах, докато прошепвах:

– Здравей.

Лиъм изпусна лека въздишка.

– Толкова е хубаво да чуя гласа ти. Как се чувстваш ?

– Вече съм по-добре.

– Толкова съжалявам, че не можахме да останем. Сенатор Круз ни помоли да се върнем обратно в хотела... Имаше... Това не е извинение, но имахме много работа. И Дунди, и Ви казаха, че си щяла да ни се разсърдиш, ако не бяхме тръгнали.

– Прави са. – Аз се отпуснах. – Какво става? Баба нещо ми разказва за някаква пресконференция?

– Да, за плана. За големия план. Тук е един парад от лица, които идват и си тръгват... О, боже, и слушай. Ние си имаме представител в разискванията.

– Кой? – попитах аз. Ако това не бе Лиъм, тогава... кой?

– Познай кой си отвори голямата дундешка уста и започна в най-дребни детайли да очертава всяко едно нещо, което смяташе, че сенатор Круз трябва да направи утре на пресконференцията? Беше прекрасна тирада .

Затворих очи и се засмях.

– Не. Сериозно ли?

– Напълно. Тя му каза, че на следващата сутрин той трябва да се яви в заседателната зала – продължи Лиъм. – Той бе или въодушевен, или раздразнен от честта. Понякога е трудно да го разбереш.

Заслушах се в звука от дишането му в тишината, която последва.

– Добре ли си?

– Да. Да, скъпа. Всички са добре – каза той, но в гласа му имаше очевидно напрежение. – Мама утре пристига тук. Тя не спира да употребява тази дума: добре. Аз просто... Просто ми се иска ти да беше тук. Това е всичко. Ще дойда утре при първа възможност .

– Не – казах аз, – аз ще дойда утре при теб при първа възможност.

– Значи, най-вероятно ще ни се наложи да се срещнем по средата – каза той, а в гласа му можеше да се долови смях.

Слушах го, докато ми разказваше за около стотината деца, които все още очакваха да бъдат взети от родителите си. Бяха им дали безплатни стаи в хотела, както и безплатна храна, а също така и истинска армия от доброволци, които бяха пристигнали с провизии и дрехи. Каза ми също, че бе хванал Вида и Дунди да си налитат един на друг в асансьора. За лекото повдигане на раменете на Зу, когато ù съобщили, че родителите ù са успели да напуснат страната и че докато се свържели с тях, тя можела да избира между две неща: да се прибере вкъщи и да остане с леля си, чичо си и Хина, или да живее с Вида, Нико и Кейт близо до окръг Колумбия, така че Кейт да може да консултира сенатор Круз. И как дори не ù отнело и секунда да вземе решението за окръг Колумбия.

Разказах му за моите родители. За начина, по който войниците, поставени пред вратата ми, надничаха вътре всеки път, когато тя се отвореше. Начина, по който ръката на лекаря трепереше едва доловимо, докато проверяваше нараняванията ми. И в някакъв момент започнах да се усещам как се отнасям в сън.