Александра Бракен - По залез

Свих се обратно на възглавницата, усещайки се изложена на зоркия поглед на баба ми.

– Има и още, ако искаш да го прочетеш – каза тя, взимайки вестника.

– Не сега – отвърнах. – Някой друг...

– Хм? – Баба занесе вестника обратно през стаята и отново взе таблата с болнична храна, поставяйки я пред мен. – Някой друг какво?

– Идвал ли е – измънках аз. – На посещение.

Баба ми се усмихна многозначително.

– Една красива млада жена с уста, която би могла да причини инфаркт на някой моряк? Едно малко сладурче, което ти донесе цветя? Онзи, който прекара половин ден в гонене на лекарите и медицинските сестри наоколо, изискващ отговори за състоянието ти? Или ... да не говориш случайно за едно много добре възпитано момче от Юга?

– За всички тях – прошепнах аз. – Те тук ли са?

– Не и в момента – отвърна баба. – Наложи се да се върнат в хотела... Всички са в Чарлстън за някаква специална пресконференция. Но те бяха тук и ме помолиха да ти предам това, когато се събудиш, така че да знаеш как да ги откриеш.

Баба ми подаде сгънат лист хартия. Оказа се хотелска бланка с изписан на нея телефонен номер. Обади се веднага щом можеш . Почеркът на Лиъм.

– Много ми липсваше, скъпо мое момиче – нежно каза баба. – Някой ден се надявам, че ще ми разкажеш за това, което ти се е случило. Не искам да чета за него. Предпочитам да го чуя от теб.

– Ти също ми липсваше – прошепнах аз. – Толкова, толкова много. Исках да те открия.

Тя приглади косата настрани от лицето ми.

– Искаш ли да ги видиш сега?

Не се нуждаех от никакви разяснения за това кои бяха те .

– Те дали... – Аз преглътнах. – Те дали искат да ме видят?

– О, да – увери ме баба. – Ако ти си готова.

След миг кимнах. Щом тя излезе от стаята, оставих подноса си на малката масичка. Сърцето ми биеше силно в гърдите ми в момента, в който чух стъпките им.

„Последен път – помислих си аз. – Това е последният път, в който ще направя това...“

Баба се появи първа и се дръпна встрани, за да позволи на слаба, крехка жена да влезе, следвана плътно от един човек с прошарена коса.

Забележително беше колко малко си спомнях за начина, по който те изглеждаха в действителност. Може би годините бяха оставили своите белези върху тях по същия начин, по който бяха сторили и с мен – изтънявайки ни, движейки ни напред-назад по острите ръбове на живота. Толкова странно ми беше да видя формата на носа си върху лицето на друг човек. Очите ми. Устата ми. Трапчинката на брадичката ми. Той носеше тениска с яка, пъхната в панталоните, а тя беше с рокля... и някак ми мина странната мисъл, че те се бяха издокарали, за да дойдат да ме видят.

Искаше ми се да не се усещам толкова болезнено неудобно, но можех да го зърна в лицата им. Те ме погледнаха и единственото, което си спомниха, бе сутринта, в която ме бяха отвели и в която те ме бяха изгонили от къщата си, чувствайки се объркани. Годините стояха помежду ни – празни, болезнени.

Така че аз започнах със сладостта. Едно пътуване на къмпинг, което бяхме направили преди много години в планините Блу Ридж. Разходката покрай есенните дървета, които тъкмо започваха да променят цветовете си. Въздухът бе свеж и чист, а хълмистите планини бяха само няколко нюанса по-тъмни от безкрайното синьо небе над нас. Бяхме спали заедно тримата в този малък пашкул от топлина в нашата палатка. Бяхме осигурили храната си чрез риболов. Бях гледала с изумление, докато татко бе разпалвал лагерния огън.

Възелът със спомените ми се освободи при най-малкото докосване, все едно те сами вече бяха започнали да се развиват. Отдръпнах се назад от умовете им един след друг. Едва бях в състояние да контролирам собствените си чувствата и без внезапното нахлуване на техните.

– Моля някой да каже нещо – намеси се баба вбесена.

Но на мен не ми се налагаше да изричам и дума. Само трябваше да ги оставя да ме прегърнат, докато плачеха.

Чувала съм някои хора да казват, че животът може да се промени за един ден, напълно обръщайки те с главата надолу. Но те грешат. Животът не се нуждае от един ден, за да се промени.

Той се нуждае от три дни.

Три дни, за да започнат парашутите да се спускат от небето, „доставяйки“ пакети и войници от омиротворителните сили на ООН в градовете, в които бяха нужни най-много.

За това една малка коалиция от чуждестранни лидери да стъпи на американска земя за първи път от седем години.

За това историята на сенатор Круз да бъде разпространена и тя да бъде избрана да ръководи процеса по възстановяването на цялата страна.