Александра Бракен - Пасажер

Напълно бе възможно да се бави, понеже някои я е улисал в дълъг разговор, или пък не успява да се свърже с човека, на когото искаше да се обади. Но Ета не можеше да се отърси от леката паника, която я бе обзела, да успокои неприятната тръпка, която пролази по гръбнака й.

Залата беше празна, с изключение на разпоредителите, които изслушваха последните наставления от координаторката. Ета забърза доколкото можеше с високите си токчета по пътеката между столовете. Цигуларят на сцената свиреше последните си ноти. Скоро щеше да дойде нейният ред.

Но Алис не беше в коридора с притиснат към ухото телефон. Роуз също я нямаше. Нямаше ги и във фоаието на музея, а когато надникна навън, видя само гълъби, локви и туристи. Така че оставаше един-единствен вариант.

Ета свърна обратно към стълбите, които водеха към залата за европеиско изкуство, и неволно се блъсна в някого, така че и двамата залитнаха.

— О, съжалявам! — изохка тя, когато мъжът й подаде ръка.

— За къде сте се разбързали? Да не сте... — мъжът се втренчи изненадано в нея през очила със сребърни рамки, почти зяпнал от учудване. Беше по-възрастен, може би на средна възраст, ако се съдеше по сребърните нишки в иначе черната му коса. Ета го погледна и мигом и стана ясно, че е някои от меценатите на музея. Всичко в този мъж бе спретнато и елегантно: смокингът му бе изряден, а в ревера му бе втъкната тъмночервена роза.

— Маи не гледам къде вървя — отвърна тя. — Съжалявам, много съжалявам...

Мъжът продължаваше да я гледа безмълвно.

— Както и да е — заекна Ета и заотстъпва назад, готова да припне нататък. — Надявам се да не съм ви ударила, много съжалявам, наистина.

— Чакайте! — викна мъжът след нея. — Как се казвате?

Ета се затича нагоре по стълбите с шумно потракващи по мрамора токчета. Мина през галерията, покраи експонатите, помаха на пазачите и кураторите и стигна до асансьора, които щеше да я отведе до крилото, посветено на консервация. Може би на Роуз и се бе наложило да мине през офиса или пък се бе качила горе с Алис, за да могат да поговорят насаме.

Крилото бе пусто, с изключение на пазача Джордж, които и кимна, когато го подмина и продължи по коридора.

— Майка ви е в кабинета си — осведоми я тои. — Качи се преди няколко минути с една дама.

— Благодаря — смотолеви набързо Ета и побърза да го заобиколи.

— Нямахте ли концерт довечера? — подвикна Джордж. — Стискам ви палци!

Концерт, репетиция, загрявка...

— От години не чуваш какво ти казвам!

Гласът на Алис бе почти неузнаваем в гнева си — толкова необичаино бе за учителката и да повиши тон. Макар и заглушени от затворената врата, гневните и думи се изливаха в коридора и стигнаха до ушите на Ета.

— В случая решението не е твое, Алис — обади се майка и, която звучеше по-спокоино. Коленете на Ета омекнаха, когато спря пред вратата на кабинета и притисна ухо към дървото. — Аз съм и майка и противно на мнението ти, знам кое е наи-доброто за детето ми. Сега е времето и и ти го знаеш. Не можеш току-така да я откъснеш от пътя, който й е предначертан, без да има последици!

— Да вървят по дяволите последиците! И ти също, задето разсъждаваш за последици, а не за детето си. Ета не е готова. Не е преминала нужната подготовка и няма никаква гаранция, че нещата ще тръгнат по план!

Не е готова. Думите на Алис отекнаха в главата и. За какво не е готова? За дебюта ли?

— Обичам те до смърт, знаеш — продължаваше Роуз. — Направила си толкова много за нас, че никога не бих могла да ти се отблагодаря, но в случая трябва да престанеш да ми се противопоставяш. Не разбираш ситуацията, а очевидно не познаваш и Ета, щом така я подценяваш. Тя ще се справи.

Сърцето на Ета блъскаше така бясно, тялото и така се бе вцепенило от шок, че първоначално не схвана какво точно става — наложи се да превърти чутото няколко пъти в главата си, за да осъзнае, че всъщност майка и се застъпва за нея и Алис е тази, която се опитва да я спре.

Кани се да анулира дебюта.

— А ти очевидно не я обичаш както аз, след като си готова да я хвърлиш на вълците!

Алис ще анулира дебюта.

Дебюта, заради които се бе отказала от училище и уроци.

Заради които се бе отказала от Пиърс.

Заради коИто свиреше по шест часа на ден.

Ета отвори рязко вратата. Роуз и Алис, видимо слисани, наи-после отклониха гневни погледи една от друга.

— Ета — обади се майка и и скочи на крака. — Не трябва ли да си долу?

— Не знам — отвърна Ета с изтънял от гняв глас и се втренчи в Алис. — Да сляза ли долу, или да си вървя у дома? Или и с това няма да се справя?