Александра Бракен - Пасажер

— Ето къде си била! — подвикна Геил, организаторката на концерта, която бързаше по сцената, доколкото и позволяваше дългата, тясна черна рокля. — Останалите са зад кулисите, в зелената стая. Имаш ли нужда от нещо? Разгряват един по един според реда им на представяне, но искам да те представя. — Тя се огледа и по лицето и пробяга разочарование. — Алис не е ли с теб? Дявол да го вземе, така се надявах да се запозная с нея!

Алис и покоиният и съпруг, Оскар, бяха цигулари от световна класа, но се бяха оттеглили от сцената, когато Оскар се бе разболял. Починал бе едва година, след като Ета бе започнала да ходи на уроци при Алис, но макар и едва петгодишна по онова време, тя пазеше топъл спомен за ведрия му характер и невероятното чувство за хумор. Алис не бе свирила професионално от години и така и не бе намерила сили да опита отново след смъртта му, но в определени кръгове все още я боготворяха заради секващия и дъха дебют във Ватикана.

— Всеки момент ще се върне — успокои я Ета, докато крачеха към зелената стая. — Ще ме запознаеш ли с останалите? Съжалявам, че не успях да дойда на генералната репетиция.

— Евън също не успя. Ще се справиш.

Вратата на зелената стая бе отворена и отвътре я посрещнаха изтънели от вълнение гласове. Цигуларите я изгледаха с неприкрито любопитство.

Чудят се какво правиш тук.

Ета заглуши предателското гласче и на свои ред огледа присъстващите, докато Геил обикаляше стаята и рецитираше имената им. Ета разпозна двамина от тримата мъже — по-възрастни, почти в пенсионна възраст. Евън, естествено, още беше на сцената. Жените също бяха три — една по-възрастна, Ета и едно момиче, което изглеждаше горе-долу на неината възраст. Геил я представи само като „София“, сякаш бе излишно да споменава фамилията й.

Момичето имаше тъмна, почти черна коса, вдигната на старомоден кок. Облечена бе с обикновена бяла риза, пъхната в дълга тъмна пола, която и стигаше до глезените. Но колкото и да бе строг тоалетът и, изражението на кръглото и лице бе още по-сурово особено когато забеляза, че Ета я гледа и се мъчи да прецени дали пътищата им не са се срещали на някой конкурс.

— Господин Франкраит, ваш ред е — подвикна Геил, когато Евън влезе в стаята и се представи на останалите. Единият от възрастните господа се изправи, пое подадения му „Страдивариус“ и тръгна след Гейл.

Маи никои не беше в настроение за разговори, което напълно устроиваше Ета. Тя надяна слушалките и изслуша цялото ларго от краи до краи, стиснала очи, съсредоточена върху всяка нота. В един момент чантичката и се плъзна от скута и гланцът за устни, пудриерата, огледалцето и сгънатите на две банкноти се разпиляха по плочките. Евън и другият мъж се позасмяха и скочиха да и помогнат.

— Извинете, извинете — измърмори Ета. И едва когато заприбира вещите обратно в чантата, осъзна, че вътре е пъхнат малък, кремав плик.

Не е възможно, помисли тя. Няма начин... майка и не го беше правила от години. Сърцето и подскочи радостно в гърдите, изпълнено с някогашната позната светлина. Разкъса плика и изтръска съдържанието му в скута си. Отвътре изпаднаха два листа хартия — първият представляваше изтъкано от несвързани фрази писмо — за непосветения съдържанието му се свеждаше до коментари относно времето, музея и апартамента. В средата на второто листче, значително по-малко, бе изрязано сърце. Наложеше ли го върху първия лист, посланието се променяше — сърцето обединяваше безразборно нахвърляните, безсмислени думи в една простичка фраза: „Обичам те и безкраино се гордея с теб и с успехите ти“.

Навремето Роуз оставяше такива писъмца на Ета всеки път, когато и се налагаше да пътува по работа, а Ета отиваше да живее у Алис — пъхаше ги в чантата с багажа и или в калъфа на цигулката, за да и напомни колко я обича. Но сега, колкото повече се взираше в писмото, толкова повече я напускаше първоначалният прилив на щастие. Майка и не бе особено сантиментална, така че Ета не знаеше как да тълкува писмото, особено след обеците. Нима Роуз се опитваше да стопли отношенията им при положение, че самата тя бе причина така да охладнеят?

Ета погледна телефона си. До концерта оставаше половин час.

Нямаше съобщения. Нито пропуснати обаждания.

Което не я изненадваше.

Това, което я изненадваше, бе, че и Алис още я нямаше.

Тя се изправи, остави чантата на стола и излезе, за да провери какво става с Алис. Сторило и се бе, че учителката и изглежда объркана или поне силно изненадана.