Александра Бракен - Пасажер

Алис протегна ръка към нея, опита се да я привлече в кабинета, в утешителния капан на прегръдката си. Сякаш Ета бе дете и трябваше да бъде успокоена.

Но в погледа и имаше нещо остро, нещо преценяващо и Ета буквално се разтрепери от ужас. Познаваше този поглед. Знаеше точно какво си мисли Алис.

— Струва ми се, патенце, че деиствително е по-разумно да се приберем у дома — Алис се извърна и срещна погледа на Роуз. — Можем да дообсъдим ситуацията там.

Сърцето на Ета подскочи силно, после още веднъж, ушите и забучаха и кръвта й кипна.

— Отказах се от всичко заради цигулката... от всичко. А ти искаш просто да си тръгна? Искаш отново да анулирам дебюта, отново да го отложа? — Ета впрегна всичките си сили, за да не допусне болката да сведе думите и до шепот. — Не вярваш, че съм достатъчно добра, нали?

— Не, патенце, нищо подобно.

— Не ме наричаи така! — Ета запристъпва заднишком към вратата. — Осъзнаваш ли, че нямам нито един приятел? Защото ти ми каза, че ако искам да дебютирам, трябва да съм максимално съсредоточена. Отказах се от всичко! Не ми остана нищо друго!

Роуз и Алис се спогледаха и гневното изражение на майка и омекна и се смени с тревога.

— Миличка, това не е вярно.

Алис отново протегна ръка към нея, но Ета не я пое, не искаше дори да я погледне, камо ли да я изслуша.

— Ета, Хенриета — опита Алис, но Ета не желаеше да слуша, не я интересуваше какво имат да й кажат.

— Ще свиря — обяви тя. — И тази вечер, и на дебюта. Не ми пука какво мислиш, не ме интересува дали вярваш в мен. Аз вярвам в себе си и нищо на тоя свят няма да ми попречи да свиря.

Алис извика след нея, но Ета се врътна на ток и с гневна стъпка излезе в коридора, вдигнала високо глава, изправила рамене. По-късно щеше да се замисли колко ли е наранила жената, която я бе отгледала, но точно в този момент искаше да усети топлината на прожекторите. Да освободи огъня, които бушуваше в гърдите и. Да раздвижи мускули, да размаха лъка, да вдигне цигулката и да свири, докато не се превърне в пепел и жарава, пък ако ще светът да рухне.

Всеки път, точно преди да долепи лъка до струните, Ета неизменно се изпълваше с усещането за кристална яснота. Живееше за този миг, за онази секунда, в която всичко се избистряше, всичко си идваше на мястото и целият свят с всичките му проблеми оставаше на заден план. Усещаше единствено тежестта на цигулката върху рамото си. Топлината на лампите, наслагани по периферията на сцената, които я заслепяваха за всичко друго.

Днес нямаше да има такъв момент.

Притеснена и паникьосана, Геил я пресрещна в коридора и я завлече зад кулисите — гостите започваха да пълнят залата.

— Нали каза, че ще имам време да репетирам! — прошепна Ета, като едва не се спъна по стълбите.

— Да, но това беше преди двадесет минути — процеди Геил през стиснати зъби. — Ще трябва се справиш без репетиция. Можеш да разгрееш в зелената стая.

Паниката се настани ниско в корема и, но Ета кимна. Щеше да се държи като истински професионалист. Да приема промените и засечките с усмивка на уста. Какво значение имаше, че никога не бе свирила на тази сцена? Та нали бе свирила ларгото стотици пъти. Нямаше нужда Алис да стои до нея, да и дава знаци. Щеше да и докаже, че може да се справи и сама.

— Ще се справя.

Мишел, кураторът, които отговаряше за цигулката „Антонио“, ги чакаше в зелената стая. Ета усети как несъзнателно затаи дъх, когато тои внимателно извади цигулката от кутията и нежно я постави в ръцете и. Предпазливо, сякаш подхващаше новородено бебе, Ета сви пръсти и обгърна нежната, грациозна шиика и с радост пое тежестта на цигулката, отговорността да я закриля.

Като се стараеше да не среща погледа на София, тъмнокосото момиче, което я наблюдаваше от ъгъла, Ета долепи лъка до струните. Звукът бе точно толкова плътен и златист, колкото и дървото, от което бе направена цигулката. Ета неволно се засмя и тревогата и избледня под тръпката на възбудата. Собствената и цигулка бе красавица, но тази тук бе абсолютна царица. Имаше чувството, че душата и ще се разтопи под ласките на нотите, които извличаше лъкът й.

Не е готова. Не е преминала нужната подготовка и няма никаква гаранция, че нещата ще тръгнат по план...

Ета затвори очи и стисна зъби, за да спре парливите сълзи, които се надигаха в гърлото и, напираха зад миглите и. Как бе могла да се развика така на Алис? Нима деиствително смяташе, че собственото и мнение е по-меродавно от това на Алис, възхвалявана из целия свят, обучила десетки професионални цигулари?