Александра Бракен - Пасажер

Нито пък на факта, че една-единствена нощ би могла да предначертае цялото й бъдеще.

— Щеше да си феноменална с Шаконата — отбеляза Алис, докато минаваха зад кулисите на път към зелената стая, — но тази вечер ще се посветиш на ларгото. Не забравяй, че това не е конкурс.

Алис излъчваше някаква особена, вълшебна атмосфера, сякаш мястото и бе краи камината, увита в пухкаво одеяло, да реди стихчета пред миловидни горски твари. Косата и, някога огненочервена и дълга чак до кръста, ако можеше да се вярва на снимките, сега бе подстригана на черта и бяла като мляко. Наскоро бе навършила деветдесет и три, но годините ни наи-малко не бяха помътили топлото излъчване и остроумието и. Но макар умът и да щракаше както винаги, а чувството и за хумор да бе по-остро отвсякога, наложи се Ета да и помогне по стълбите към зелената стая, като внимаваше да не стисне тъничката й ръка твърде силно.

— Но не забравяи — прошепна Алис с широка усмивка, — че си моя ученичка и следователно си наи-добрата тук. И ако решиш да го докажеш, коя съм аз, че да те спра?

Ета не се сдържа — прихна да се смее и я прегърна. Алис на свои ред я притисна силно до себе си. Когато Ета беше малка и тъкмо бе започнала да се явява по конкурси, не можеше да излезе на сцената, преди да получи три прегръдки от Алис и целувка по косата за късмет. Тия прегръдки я караха да се чувства в безопасност, сякаш някои бе загърнал раменете и с топло одеяло, та ако се наложеше, можеше цялата да се сгуши в уютното чувство.

Поне си имам Алис.

Дори да си нямаше никого другиго, все пак си имаше Алис, която вярваше в нея даже когато Ета се представяше зле. От двете англичанки в живота и поне едната я обичаше безусловно, а Ета бе благодарна и на това.

Алис се дръпна и я погали по бузата.

— Всичко наред ли е, миличка? Нали не си размислила?

— Не! — Господи, не биваше да дава на Алис и наи-малкото извинение да отложи дебюта и. — Малко съм напрегната, нищо повече.

Очите на Алис се присвиха и тя се загледа в нещо зад рамото на Ета. Ета понечи да се обърне, но Алис протегна ръка и докосна една от обеците й. Челото й се сбръчка замислено.

— Майка ти ли ти ги даде?

Ета кимна.

— Да. Харесват ли ти?

— Много са... — Алиса като че ли се поколеба коя дума да избере, сетне отпусна ръка —... красиви. Но не могат да се мерят с теб, патенце.

Ета завъртя развеселено очи и се засмя.

— Трябва. струва ми се, че се налага да се обадя по телефона — каза бавно Алис. — Имаш ли нещо против да започнеш разгрявката сама?

— Разбира се, че не — отвърна Ета, изненадана. — Наред ли е всичко?

Алис махна с ръка.

— Всичко ще оправя. Ако не се върна до няколко минути, поискаи да те пуснат на сцената — ще ти трябва колкото се може повече време, понеже не успя да доидеш на генералната репетиция. Кои „Страдивариус“ ще да ти дадат?

— „Антонио“ — отвърна Ета радостно. Това бе една от няколкото цигулки „Страдивариус в колекцията на музея на изкуствата „Метрополитън“ и първата, на която й позволяваха да свири.

— А, златната рожба. Ще ти се наложи да се потрудиш, за да я накараш да се държи прилично — отбеляза Алис. — Не ме интересува какво казва майка ти — че трябвало да ги запазим за идните поколения. Да държиш такива невероятни инструменти в стъклена кутия, си е истинско престъпление. Знаеш, че.

— ... колкото по-дълго мълчи една цигулка, толкова по-трудно и е да намери истинския си глас — довърши Ета, понеже бе чувала тази реплика поне стотина пъти.

„Страдивариус“ се наричаше всяка от цигулките, изработени от семеиство Страдивари от северна Италия, работили в края на седемнадесети и началото на осемнадесети век. Инструментите им бяха легендарни със силата и красотата на звука си. Шепата късметлии, които притежаваха такава цигулка, обикновено я описваха като личност, а не като инструмент — като темпераментен приятел, склонен към променливи настроения, които не се поддава на въздействие, независимо колко обигран е цигуларят.

Колкото и прекрасен да бе собственият и инструмент — копие на цигулката „Месия“ на Страдивариус, изработено от Вииом и наследено от Алис, — тои си оставаше копие. Само при мисълта, че би могла да докосне оригинала, имаше чувството, че от пръстите и ще изскочат искри.

— Връщам се след минутка, патенце — каза Алис и протегна ръка, за да я погали нежно под брадичката. Ета изчака да се увери, че е слязла невредима по стълбите, и едва тогава се обърна и тръгна в тъмнината.