Александра Бракен - Пасажер

— Реших, че идеално ще подхождат на роклята ти за дебюта — каза Роуз и се приведе към тоалетката. Ета изучаваше обеците и се опитваше да прецени дали е по-изненадана от красотата им, или от факта, че майка и като че ли за пръв път истински се вълнува от предстоящото събитие, при това не само доколко ще се впише в работния й график.

До дебюта й като солист оставаше повече от месец, но двете с Алис, учителката и по цигулка, започнаха да се оглеждат за плат и дантела, скоро след като стана ясно, че Ета ще изпълни Менделсоновия концерт за цигулка в „Еивъри Фишър хол“ под съпровода на Нюиоркската филхармония. След като нахвърля някои скици и идеи, Ета се спря на кроиката с помощта на позната шивачка. Златиста дантела, изтъкана под формата на листа и цветя, щеше да покрива раменете и и артистично да се спуска върху корсажа от тъмносин шифон. Съвършена рокля за съвършения дебют на „Наи-добре пазената тайна в класическата музика“.

Този нелеп етикет и бе лепнат от списание „Таимс“ в една негова статия по повод победата и на международния конкурс „Чаиковски“ в Москва и я бе преследвал в продължение на месеци. Дразнеше я, понеже сипваше сол в най-болезнената й рана.

Моментът за дебюта и като солист назряваше от поне три години, но Алис упорито отказваше да поема ангажименти от неино име. Като малка, измъчвана от смазваща сценична треска, която с мъка овладяваше на първите си конкурси, Ета и бе благодарна, че и спестява този ужас. Но постепенно сценичната треска отмина и Ета стана на петнадесет, сетне на шестнадесет, а сега — вече почти на осемнадесет, — виждаше как не една млада надежда, при това цигулари, които тя многократно превъзхождаше, дебютира в страната и в чужбина и я задминава в надпреварата, която години наред бе оглавявала. Измъчваше се задето идолите и бяха дебютирали на много по-ранна възраст от нея: Мидори на единадесет, Хилари Хан на дванадесет, Ане-Софи Мутер на тринадесет, Джошуа Бел на четиринадесет.

Според Алис предстоящият концерт в „Мет“ бе нещо като „генерална репетиция“, с която Ета да постави на изпитание самообладанието си, но Ета го възприемаше по-скоро като неравност по пътя и към далеч по-високата планина, онази, чиито склонове искаше да катери до края на живота си.

Майка и никога не се бе опитвала да и внуши да се откаже от музиката, да се съсредоточи върху уроците — напротив, подкрепяше я по обичаиния си резервиран начин. И това би трябвало да и стига, но Ета усещаше, че полага неимоверни усилия, за да спечели похвала от Роуз, за да заслужи вниманието и. А това бе трудна работа и неведнъж бе оставала разочарована.

Никога няма да и пука достатъчно, колкото и да се съсипваш. Заради себе си ли свириш, или заради бледата вероятност някои ден майка ти да реши да се заслуша?

Ето това бе изкрещял Пиърс — наи-добрият и приятел, а впоследствие и гадже, — когато бе скъсала с него, за да има повече време за цигулката. През изминалите шест месеца тия думи неведнъж отекваха в главата и, докато накрая и Ета започна да си задава същия въпрос.

Загледа се отново в обеците. Не беше ли това доказателство, че майка й все пак проявява интерес? Че все пак подкрепя мечтата й?

— Може ли да си ги сложа и довечера? — попита тя.

— Разбира се — отвърна Роуз. — Вече са твои. Можеш да ги носиш, когато пожелаеш.

— От кого си ги откраднала? — пошегува се Ета, докато слагаше обеците. Струваше и се невероятно, че майка би могла да си позволи такава скъпоценност. Дали не ги беше наследила? Или и бяха подарени?

Майка и застина и раменете и се свиха като ръбовете на стария ръкопис, които държеше на бюрото си. Ета очакваше, че ще се разсмее, но смях не последва, а само студен поглед в отговор на нелепата й шега. Мълчанието се проточи мъчително.

— Мамо... — Доплака и се, чувстваше, че необратимо е съсипала този рядък миг на близост. — Шегувам се.

— Знам — майка и вирна брадичка. — Но това ми е болна тема. Минаха толкова години от онзи труден период, но още помня погледите на хората. Искам да знаеш, че никога в живота си не съм посягала на чуждото. Независимо колко тежко е било положението или колко съм копняла за нещо. Веднъж един човек се опита да ми отнеме нещо и още помня как се почувствах. За малко да изгубя един предмет, който принадлежеше на прадядо ти.

Зад думите и се долавяше едва прикрит гняв, но този път Ета не се стресна. Майка и рядко говореше за семеиството си — по-рядко дори отколкото за бащата на Ета, и тя инстинктивно се вкопчи в това зрънце изтървана информация.