Ето това бе животът на майка и. Единствените късчета, които Роуз доброволно бе споделила. Ета можеше само да гадае каква история се крие зад новата картина — от много години насам Роуз не намираше време да рисува за собствено удоволствие, а и отдавна бе престанала да използва тия картини като илюстрации към приказките, с които приспиваше малката Ета. Ета трудно си спомняше каква бе майка и по онова време, преди безкраините пътувания и лекции върху наи-новите техники за реставрация, преди безброините проекти на отдела за консервация към музея „Метрополитън, където почистваше и реставрираше творбите на старите майстори.
В ключалката издрънчаха ключове. Ета скочи от канапето и побърза да нагласи възглавниците.
Роуз изтръска чадъра в коридора, преди да прекрачи прага. Въпреки проливния есенен дъжд изглеждаше почти съвършено — прибрана на кок руса коса, леко влажни, но не и подгизнали обувки на висок ток, закопчан до брадичката шлифер. Ета смутено посегна да приглади коса и съжали, че не се е преоблякла в роклята за концерта, а още е по шарената си пижама. По-рано се радваше, че с майка и така си приличат, че са като две порцеланови фигурки от един и същ комплект, понеже и беше далеч по-лесно да преглътне липсата на баща, като не и се налагаше да се взира в чертите му в огледалото. Но вече знаеше, че приликата й с Роуз е само външна.
— Как мина денят ти? — попита Ета, като не пропусна да отбележи, че погледът на майка и се плъзга по пижамата, а едната и вежда се извива въпросително.
— Не трябваше ли вече да си облечена? — прекъсна я Роуз, а англииският и акцент бе така натежал от неодобрение, че стомахът на Ета се сви. — Алис всеки момент ще дойде.
Докато Роуз закачваше шлифера си в миниатюрния дрешник на миниатюрния им апартамент, Ета забърза към стаята си. Едва не се подхлъзна на нотните листове, нападали по килима, и челото и се размина на сантиметър от ръба на стария гардероб, които и служеше за дрешник. Още преди седмици се беше спряла на рубиненочервената коктеилна рокля за тазвечерния концерт, но сега се поколеба. Опасяваше се да не би майка и да реши, че не е достатъчно официална или пък е твърде момичешка заради панделките на раменете. Мероприятието беше частна инициатива за набиране на средства за музея на изкуствата „Метрополитън“ и Ета искаше да се покаже като истински професионалист пред началниците на майка си.
Искаше й се отново да види усмивката на майка си, докато свири.
Прибра червената рокля и извади друга, по-строга черна рокля, сетне седна пред тоалетката, за да се гримира. Няколко минути по-късно майка й почука на вратата.
— Искаш ли да ти помогна за косата? — обърна се Роуз към отражението на Ета.
Ета чудесно умееше и сама да укротява косата си, но охотно кимна, подаде на майка си шепа фиби и старата си четка и изправи гръб. Роуз се захвана да разплита кичурите и да ги приглажда назад.
— Не съм те ресала, откакто беше малко момиче — отбеляза тихо Роуз, като събра бледорусите къдрици. Ета затвори очи и си припомни как седеше в скута на майка си след вечерното къпане, как четката се движеше ритмично през косите и, а майка и разказваше за пътешествията си отпреди Ета да се роди.
Не се сещаше какво да каже, да не би да тласне Роуз към обичайната й хладна отчужденост. Затова реши да смени темата:
— Няма ли да закачиш новата картина? Много е красива.
Роуз се усмихна с една от редките си, нежни усмивки.
— Благодаря ти, миличка. Ще я сложа на мястото на онази с Люксембургската градина. Подсети ме да купя пирон и кукичка през у икенда.
Защо? — учуди се Ета. — Парижката винаги ми е харесвала.
— Цветовете на новата ще паснат по-добре — поясни Роуз. Сетне взе фиба и усука косата на Ета в кок. — Преходът от тъмно към светло ще бъде по-очевиден. Няма да забравиш, нали?
— Няма — обеща Ета, а после се престраши да попита: — Какво си нарисувала?
— Пустиня в Сирия... не съм ходила там от години, но преди няколко седмици я сънувах и не можах да се отърся от спомена. — Роуз приглади последните кичури и напръска готовата прическа с лак за коса. — Но пък се сетих, че има нещо, което отдавна се каня да ти подаря. — Тя бръкна в джоба на старата си износена жилетка, разтвори дланта на Ета и пусна вътре две нежни златни обеци.
Две ярки перли в златен обков с формата на сърце. Към миниатюрните халки бяха прикрепени две тъмносини мъниста, или поне Ета се надяваше да са мъниста, а не истински сапфири. Златните нишки се извиваха нагоре, гравирани с педантично старание, така че да приличат на тънички лози. Личеше си — по леката грапавост и не съвсем еднаквата изработка, че обеците са грижливо оформени на ръка, навярно преди много години. Може би няколкостотин години.
Читать дальше