Александра Бракен - Пасажер

— Осиновителят ти ли? — попита тя. — Тои ли се опита да ти го открадне?

Майка й се усмихна безрадостно.

— Доста си досетлива.

Родителите на майка и бяха загинали в катастрофа през една ужасна Коледа. Дядо и приютил сирачето, но се споминал след малко повече от година. А семеиството, което я осиновило. не че бащата и посягал, но ако се съдеше от малкото, което бе чула, държал Роуз под такъв строг и непреклонен контрол, че трябвало да избира дали да остане и да се задуши, или да рискува и да избяга.

— Какво се е опитал да ти открадне? — полюбопитства Ета с ясното съзнание, че насилва късмета си.

— Нещо дребно, което се предаваше в семейството ми. Пазех го по една-единствена причина — знаех, че бих могла да го продам и да избягам от Лондон, от приемното семейство. Прадядо ти ми го бе завещал, за да мога сама да избера бъдещето си. Никога не съм съжалявала, че го продадох, понеже благодарение на него стигнах дотук. Искам да запомниш това — в краина сметка важни са решенията ни. Не желанията, не думите, нито обещанията.

Ета завъртя глава и се вгледа в отражението си.

— Обеците купих от един стар пазар — сук, както ги наричат — в Дамаск, когато бях горе-долу на твоите години. Продавачката се казваше Самара. Убеди ме да ги купя, понеже и споделих, че това е последното ми пътешествие, че оттук нататък ще се посветя на учението. Дълго време смятах, че бележат края на пътуването ми, но сега си мисля, че всъщност отбелязват началото на твоето. — Роуз се наведе и целуна Ета по бузата. — Довечера ще бъдеш невероятна. Толкова се гордея с теб.

Ета усети парване на сълзи под клепачите си. Колко жалко, че човек не можеше да улови мига и да го задържи завинаги. Трупаните в продължение на години разочарования мигом я напуснаха, отстъпили под напора на щастието, бълбукащо във вените й.

На вратата се почука — Алис бе пристигнала. Миг по-късно Алис си отключи и ги поздрави с бодро „Здравейте!“.

— Хаиде, не е зле да тръгвате — каза Роуз и бръсна някакво мъхче от рамото на Ета. — Трябват ми няколко минутки да се преоблека, затова ще дойда направо в залата.

Ета се изправи с все още стегнато гърло. Прииска и се да я прегърне, но Роуз отстъпи назад и сплете ръце зад гърба си.

— Ще дойдеш, нали?

— Ще бъда с теб, обещавам.

Когато пристигнаха във все още празната зала, на сцената репетираше младеж. През мелодията сякаш премина огнена топка, разпали дъха на Ета, проникна дълбоко в кожата и и затлея в сърцевината на костите й.

Редно бе да признае, че този цигулар... Тя надникна в програмата. Евън Паркър. Точно така. Чувала го бе по конкурсите. И признаваше, че го бива. Можеше дори да се каже, че е добър.

Но — помисли си тя със задоволство — не може да се мери с мен. Камо ли да придаде на Шаконата на Бах от Партита №2 в ре минор нужното звучене.

Светлините избледняха и по сцената зашариха прожектори, заляха я с цветни петна — техниците нагласяха осветлението, та да отговаря на настроението на произведението. Евън бе застинал насред сцената, косата му блестеше под лампите, а пръстите му свиреха Шаконата с такова настървение, сякаш искаше да подпали цигулката, напълно сляп и глух за всичко и всички. Това чувство и бе познато. Каквито и съмнения да изпитваше, никога не се бе съмнявала в таланта си, никога в любовта си към цигулката.

Произведенията се подбираха от съвета на директорите на музея и изпълнителите нямаха право на глас, но Ета още страдаше, че бяха избрали Евън за Шаконата. Мнозина, включително и тя самата, считаха Шаконата на Бах за една от наи-трудните творби за цигулка — една-единствена прогресия, която се повтаряше в десетки главозамаиващи, сложни вариации. Наситена бе с неподправена емоция, а конструкцията и бе почти съвършена. Поне когато я свираше Ета. Редно бе именно на нея да се падне.

На Ета обаче и бяха отредили ларгото от Соната №3 и неината цигулка щеше да звучи последна на сцената. Нежно и вълнуващо, ларгото навяваше усещане за покои. Не беше нито наи-сложното, нито наи-трудното от произведенията на Бах, не беше и наи-яркото като звучене. Но, както Алис неведнъж бе казвала, когато свириш Бах, не можеш да шикалкавиш. Всяко негово произведение изискваше невероятна техничност и съсредоточеност. Ета щеше да го изсвири безупречно, а след това да посвети цялото си внимание на дебюта.

А не на майка си.

Не и на факта, че нямаше на кого да напише съобщение след концерта, та да сподели как е минал.