Александра Бракен - Пасажер

— Намерили я в пустинята, само с дрехите на гърба и — поясни Хасан. — смятат, че е била ограбена, пребита и оставена да умре. Какво мислите, baha'ar?

— Мисля, че е проклета глупачка — измърмори Николас. След толкова години обучение би трябвало да прояви по-голяма предпазливост, но амбицията често върви ръка за ръка с нетърпението, особено ако е подхранвана отдавна. — Нали не са и направили нищо друго?

Хасан поклати глава.

Жените казват, че е недокосната, с изключение на раните.

— И с нея нямало никой друг? Никакво друго тяло?

— Не.

Значи астролабията все още бе у пътешествениците, които по някаква причина бяха оставили София да умре в пустинята. И макар уредът да не бе в ръцете на Аирънуд, драките бяха точно толкова опасни и точно толкова решени да постигнат своето. Самият факт, че астролабията бе попаднала в ръцете им, се бе оказал достатъчен, за да отлъчи Ета от родната и епоха и да предизвика мощна промяна в структурата на времето.

А дали унищожаването и щеше да е достатъчно и да възстанови познатия на Ета свят? Николас съвсем не беше убеден в това, но нямаше да е зле да започне именно оттам. Обзет от решителност, тои направи още една крачка към момичето. Щеше да се справи — по земя, море, през планини и долини, щеше да проследи драките, да им отнеме астролабията и да намери Ета.

И ето че се очертаваше да има неочакван съюзник. София дишаше хрипливо. Едното и око бе така подуто, че клепачът бе залепнал. Николас не би се учудил, ако се окажеше траино увредено. Другото се отвори леко и тя го изгледа с обичайното си презрение.

Щеше да доиде време — не точно сега и не в близките дни, но все пак скоро, — когато София щеше да отговаря за постъпките си. Но за момента щеше да му бъде далеч по-полезна жива, отколкото ако я пратеше при създателя й.

— Хайде, по-живичко — нареди й той. — Чака ни дълъг път.