Александра Бракен - Пасажер

Тъкмо бе напуснал хълмовете, когато забеляза друг ездач да препуска на зигзаг между руините. Не би могъл да сбърка алената роба дори и от такова разстояние и усети как поредната тежест пада от гърба му.

— Хасан! — подвикна тои. Вятърът понесе гласа му напред към приятеля му, възседнал непознат кон.

— Baha'ar! — Хасан явно искрено се радваше да го види. Едва когато се приближиха на хвърлеи камък един от друг, Хасан осъзна, че Николас е сам. — Но къде.? — Очите му се ококориха от ужас.

— Изчезна — побърза да отговори Николас и го хвана за ръката. — Ще ви обясня по пътя, доколкото мога. Опасявам се, че отново ще се възползвам от гостоприемството ви в Дамаск. Къде бяхте? Страхувах се да не сте се изгубили в пустинята.

— Приятелю, загрижеността ви може само да ме радва — отвърна Хасан, видимо развълнуван. — Скоро след като се разделихме, ме пресрещнаха трима бедуини и ми предложиха помощта си.

Доколкото бе подочул от самия Хасан, бедуините бяха свирепи номадски племена, живеещи скромно според законите на земята под нозете си. Човек не биваше да ги провокира. Всъщност Хасан го бе предупредил да ги избягва.

— Добре ли сте? — попита Николас и се вгледа по-внимателно в Хасан. Но макар присъщата ведрост на приятеля му да бе донякъде попарена, външно изглеждаше невредим.

— Останах дълбоко трогнат от добрината им — позволиха ми да използвам един от конете им — каза Хасан. — Трябва да им го върна веднага щом ми бъде възможно.

— Разбира се — съгласи се Николас, които вече бе обърнал своя кон към изхода на града.

— Приятелю, има и друго — продължи Хасан. — Бедуините са намерили нещо ваше, което навярно ще искате да си приберете.

Племето бе вдигнало стан горе-долу по средата между Палмира и Карятейн, като целта му очевидно бе тамошният оазис.

Когато наближиха на около миля от ниските им шатри, неколцина мъже наизлязоха да ги пресрещнат — яхнали камили, те се втурнаха насреща им сред облаци прах. Гледката определено бе впечатляваща, а и доста страховита. Демонстрация на сила, предназначена да всее

страх и да защити хората им.

Хасан извика някакъв поздрав, придружен от широка усмивка, на която водачът им мигом отговори. Николас поклати невярващо глава. Хасан умееше да създава приятели навсякъде. Добродушието му бе безгранично нещо, което щеше да го превърне в посмешище, ако живееше в Нова Англия по времето на Николас. А ето че дори и тези въоръжени до зъби мъже не можеха да устоят на чара му.

В началото лекотата, с която Хасан и Ета общуваха помежду си, му се бе сторила абсурдна, необяснима. Но пък и двамата умееха да обезоръжат човека отсреща, да отварят врати, където по-рано се бе издигала непреодолима стена. Самият Николас не притежаваше такъв талант, но дълбоко му се възхищаваше.

Без повече бавене ги отведоха в стана. Мъжете разговаряха оживено помежду си, без да го поглеждат.

Това бе разбираемо. Хасан бе спечелил симпатиите на племето преди още Николас да ги бе срещнал. Скоро разбра защо приятелят му така се бе разчувствал от засвидетелстваното внимание. Преди дори да слезе от коня, Николас се оказа затрупан с храна и напитки, мъжете бързаха да му представят съпругите и децата си. От наи-голямата шатра излезе един от стареишините, които се отличаваше с малко по-пищните си одежди. Посрещна ги не със сърдечната топлота, демонстрирана от другите, а с учтивата почит, която се отдава на важни гости.

Едва след като приеха предложената храна и спазиха ритуала за запознанство и размяна на любезности, шеихът, както го нарече Хасан, ги поведе към шатрата в съседство с неговата. Наложи се да се приведат, за да минат през входа, а Николас особено внимаваше да не се удари в дървените подпори, които придържаха платнището. Вътрешността далеч не беше така спартанска, колкото очакваше — по пода бяха опънати килими и одеяла, а отгоре им бяха пръснати възглавници.

— Искат да продължат по пътя си — обади се Хасан, които превеждаше думите на шеиха, — но се страхуват да я местят... Предлагат ни подслон, та да си починем тази нощ, но си мисля, че ще е неучтиво да ги бавим повече.

Николас кимна в съгласие. Проблемите им не биваше да спъват тези добри хора. Тои пристъпи предпазливо през килимите към неподвижната фигура, просната по гръб в средата на палатката. София.

Лицето и бе неузнаваемо, подпухнало и насинено като презряла слива. Дрехите и бяха смъкнати до кръста и трите назъбени рани от нож като че ли още кървяха, въпреки мехлемите и превръзките. Върху тялото й бе хвърлено тънко одеяло, за да прикрие голотата й.