Александра Бракен - Пасажер

Нима е знаела?

Нима е съзнавала какво се случва?

Коприненият възел поддаде под палеца му, шалът се изхлузи и се свлече на земята. Мускулите му възнегодуваха, когато се надигна и се облегна на стената. Стараеше се да не поглежда струиката кръв, процедила се по древните камъни.

Загледа как слънцето се отдръпва от прозореца и поема към хоризонта, остави омразата да вкорави сърцето му, докато в един момент го обзе непреодолим импулс. Грабна парче мазилка от земята и отметна ръка, за да го удари в стената, да го размаже и превърне в прах и в този момент забеляза нещо на няколко крачки от себе си.

Обеца.

Побърза да я вдигне, преди локвата кръв да я залее. Стисна я силно, Усети с дланта си формата на перлата, убождането на щифтчето и се опита да възстанови образа и в мислите си, да възкреси спомена за лицето и такова, каквото го бе видял в онзи първи миг на борда на „Ардънт“.

Всичко това за нищо. Всичко бе отишло на халос.

Но защо се изненадваше толкова? Нима очакваше животът да му поднесе подарък, при положение че му отнемаше по нещо почти на всяка крачка? Точно когато бе решил, че наградата си струва риска, когато бе избрал единия път вместо другия, когато бе готов да тръгне с нея... Готов бе да я последва накрай света.

А ето че сам я бе убил. Куршумът му бе пропуснал драката, макар онзи да беше точно пред него, и бе уцелил крехкото й тяло.

Започнал бе да преосмисля плановете си заради нея, да преначертава бъдещето си, да допуска в мислите си възможността за различен вид свобода. А тя бе отнесла всичко със себе си, и то заради него — тои, а не друг, я бе лишил от живот. Заради него талантът и чарът, и неуморимото й, безстрашно сърце бяха заглъхнали.

Заради това. Всичко бе заради това — студеното, безчувствено докосване на смъртта, разочарованието и болката. Изпитваше особена завист към някогашното си „аз“, към младия мъж, които съществуваше отвъд бодливия възел на времето. Онзи, чиято душа още не беше превърната в пепел.

Изправи се и пред очите му заиграха ярки светлини и цветове. Чувстваше главата си неприятно лека, готова сякаш да се отдели от тялото му и да отплава в нощта. Де да можеше деиствително да отплава. Готов бе на всичко, само и само да избегне този. този.

Тръгна опипом по стълбите с бавни, премерени стъпки в прохладната тъмнина, стигна до долната зала и излезе навън. Както очакваше, конят му бе изчезнал ведно с храната и водата.

В този миг яростта отново избухна и измести вцепенението, промени го до неузнаваемост. Не София бе натиснала спусъка, но определено и тя носеше вина. Заедно тримата навярно щяха да надвият двамата драки, но София се бе обърнала срещу Николас и Ета в наи-решителния момент. Готов бе да я убие, нищо, че бе жена. Някои ден щеше да я намери, да я заплюе и да я убие. Нищо, че бе моряк — знаеше как да преследва жертва. Нямаше да се откаже, докато не я настигне.

Приседна на входа, облегна рамо в стената и вдиша нощния въздух. Беше сух и суров, какъвто го помнеше от предната вечер, когато двамата с Хасан бяха спрели да бивакуват за няколко часа.

Господи. Щеше да се наложи да му обясни какво се е случило. Видеше ли, че не се задават по обратния път, Хасан щеше да тръгне да ги търси, да търси Николас. Николас затвори очи. Въздъхна дълбоко и от цепнатата му устна покапа кръв.

Нямаше какво друго да прави, освен да чака Хасан и да се опита някак да спаси маиката, след като не бе успял да спаси дъщерята. Безсилният му гняв се разстла като прясно мастилено петно върху попивателна, погълна и майка и. Та нали именно тя трябваше да защити Ета. Ако го бе сторила, Ета щеше да свири на дебюта си, щеше да е в безопасност на стотици години от зноиния, пагубен капан на тази пустиня.

Луната, кръгла и ярка, светеше над главата му, но тои затвори очи, без да я поглежда. Сънят се прокрадна като тих крадец и Николас се събуди още по-объркан и дезориентиран при първите слънчеви лъчи.

След миг осъзна къде се намира и болката отново го връхлетя. Не бе в състояние да помръдне, така че дори не опита. Не можеше да мисли, затова не се и опита. Загледа безучастно как светлината играе върху пясъчните хълмове и гробниците, скован и обзет от летаргия, сякаш сам бе изпълзял от гробница.

Няколко часа по-късно покраи гробницата мина семеиство на камили. Появиха се така неочаквано, че Николас ги помисли за мираж, докато в един момент възрастният мъж начело не му подвикна. Николас не вдигна глава, отпуснал ръце между коленете си, и неразбираемите думи на човека сякаш отскочиха от тялото му. След кратък разговор с баща си синът скочи от камилата и му донесе малко сушено месо и вода.