Александра Бракен - Пасажер

Нима се опитваше да оправдае убииството на близък човек? На възрастна жена, която собствената и дъщеря бе обичала повече от всеки друг? Да, Николас разбираше колко е важно да бъде опазена линията на времето, да бъде спрян Аирънуд в домогванията му за власт, но цялата тази измама — убииството на любим човек, манипулирането на дъщеря и, което бе довело до смъртта и, — всичко това го караше да се пита дали във вените на тази жена не течеше лед. Дори и сега в гласа и се долавяше вбесяващо спокоиствие, в думите и, в тона и, а Николас твърде дълго бе сдържал гнева си, за да може да се овладее.

— Как можете да сте толкова безчувствена към съдбата на собствената си дъщеря?

Роуз го изгледа с неприязън.

— Уверявам ви, съвсем не съм безчувствена.

— Тя... тя си отиде завинаги, а вие стоите и говорите за нея, сякаш ви интересува единствено доколко ви е била полезна — едва успя да изсъска той. — Защо. защо.

— Как така завинаги? — прекъсна го остро Роуз. — Разкажете ми точно какво се случи.

Николас някак съумя да и разкаже всичко. Да изрече всяка мъчителна дума. И понеже бе страхливец, така и не успя да я погледне в лицето.

— Когато умре пътешественик, тялото му не изчезва просто така — каза накрая Роуз, като прокара длан по хълбока на коня си, сключила вежди. — Ако деиствително бе умряла, проходът в Дамаск щеше да рухне заради огромното количество енергия, която се освобождава при смъртта на пътешественик извън естественото му време. Но той не рухна, иначе не бих могла да мина през него.

Сърцето му задумка така бясно, че за миг болката го остави без дъх.

— Значи не е истина?

— На мен ми звучи сякаш е попаднала в гънка във времето — онова, което сте чул и усетил, и видял се дължи на факта, че времето я е отлъчило, че е създадена нова линия. Само пътешественик може да причини такава промяна — онези пазители, драките, всъщност са били пътешественици, нали така?

Николас кимна. Ако деиствително бяха проследили София, явно са били пътешественици.

— Значи именно присъствието им в тази епоха е провокирало промяната — заключи Роуз. — Не са били част от първоначалното събитие — от онази версия на линията на времето, при която астролабията е унищожена.

— Тогава защо линията не се промени в момента, в които грабнаха астролабията?

— Защото все още е имало шанс да бъде унищожена — в такъв случаи времето щеше само да коригира линията доколкото може, така че да изглади чупката, предизвикана от присъствието им — поясни Роуз.

Уви, Николас не виждаше такава възможност. Освен ако София не е възнамерявала да тръгне с тях именно с тази цел или пък нещо не се случеше с уреда по обратния път към Дамаск.

— Ако може да се вярва на онзи пътешественик, промяната в линията на времето ще е катастрофална — отбеляза Роуз. — Ще трябва да се подготвим.

— Какво означава това за Ета?

— Била е изхвърлена в последното възможно събитие, преди времето да се отклони от пътя си.

— А защо не и вас? Или мен?

— Защото и двамата сме родени преди това събитие — отвърна тя.

Николас поклати глава, опита се да изтласка напразната надежда, зародила се в главата му.

— Но... съвсем същото се случи и с брат ми, когато загина. Когато падна в пропастта.

Роуз вдигна вежда.

— В такъв случай може би и той е оцелял, без да разберете.

Оцелял.

Николас не бе плакал от дете, забравил бе какво е да плаче, но като че ли точно това се случваше в момента. Поне това бе единственото обяснение за могъщия вопъл, които се отприщи в гърдите му, заля го цял като вълна. Тихата му сила го зашемети.

— Значи тя не е. — промълви тои с разтреперан глас. — И тои не е.

— Ако говорите за Ета, смятам, че е жива. По думите ви раната и е сериозна, но не е фатална, особено ако намери кои да и помогне — отвърна Роуз. — Не мога да ви кажа нищо повече.

— Не можете ли да ми помогнете да я открия? Как да я търся? Къде е тя?

Изражението й мигом охладня и тя го изгледа преценяващо.

— А вие какъв сте й на нея?

— Аз съм човекът, които винаги ще я защитава — отговори Николас. — Човекът, който ще я съпроводи у дома.

Роуз си позволи да се усмихне леко и тази усмивка така остро му напомни за Ета, че се наложи да притисне длани към тялото си, за да спре треперенето им.

— Как се казвате?

— Николас. Николас Картър — тои се поклони кратко въпреки обзелите го отвращение и гняв. — На вашите услуги, госпожо.

Леденото й лице като че ли омекна леко и тя дори се усмихна.