Александра Бракен - Пасажер

Въздухът буквално вибрираше.

Спрете — помисли си тя, съвсем отчаяна. — Накарайте го да спре.

Ще оплескам всичко...

Алис беше права...

Ета осъзна, че е спряла да свири едва когато в дъното на сцената се появи Геил, бледа, ококорена. Притиснала длан в лицето си, Ета се опита да си поеме дъх, да се пребори с усещането, че нещо мачка дробовете и. Не можеше да се насили да се огледа за Алис или за маИка си, които навярно наблюдаваха с ужас тази катастрофа

Унижението я заля с такава сила — първо гърдите, после шията, после лицето, — чак и се доповръща и за пръв път от близо петнадесет години на сцената Ета се обърна и избяга. Преследвана от звука, коИто я бе прогонил

— Какво стана? — ахна ГеИл. — Ета? Добре ли си?

— Микрофония — измърмори Ета толкова тихо, че сама едва се чу.

— Микрофония

Мишел, кураторът, сръчно измъкна цигулката от ръцете и, преди да я е изпуснала.

— Няма микрофония — възрази Геил. — Ще ти донеса вода. ХаИде да намерим къде да седнеш.

Нещо не е наред. Ета се огледа, взря се в лицата на останалите цигулари. Не може да не бяха чули.

Но беше повече от очевидно, че не са чули нищо. Мълчанието им се нарушаваше единствено от воя в ушите и и шума на собственото и препускащо сърце. Гледаха я напълно безизразно.

Не съм луда, не съм луда...

Ета отстъпи крачка назад. Чувстваше се като хваната в капан между съжалението им и плътната стена на ужасния звук, които блъскаше в гърба и на приливи и отливи. В гърлото и се надигна прогаряща жлъч.

— Бързо! — викна Геил на един от по-възрастните мъже. —

Излизай!

— Аз ще я поема — чу се нечий глас.

Тъмнокосото момиче — София — излезе от зелената стая и посегна да я подхване под ръка. Ета не бе осъзнала, че едва стои на крака, но когато Геил я пусна, се принуди да се облегне на непознатото момиче, което бе с цяла глава по-ниско от нея.

— Добре... съм — измърмори Ета и се олюля.

— Не, не си — отвърна София. — И аз го чувам, Ета!

Наи-лесното обяснение би било, че чисто и просто се е огънала, поддала се е на стреса, но ето че и друг бе чул звука. Чул го бе точно толкова реално и осезаемо както и Ета и тази мисъл мигом я успокои — значи не бе полудяла, но се бе сринала емоционално само защото някогашната сценична треска и неувереността отново бяха надигнали глава, пробудени от съмненията на Алис.

За миг и се стори, че ще се разплаче от облекчение. Звукът продължаваше да играе под кожата и като нажежен нож, когато София пъргаво я преведе през тъмната зона зад кулисите, а сетне и през един страничен изход, които излизаше право в тънещия в мрак и мълчание музей, току до входа на египетската секция.

Чакай — искаше й се да каже, но езикът отказваше да я послуша.

— Къде отиваме?

— Идва оттам — каза София и я задърпа напред.

Ета пристъпи към египетската секция и звукът деиствително се усили, вибрациите се учестиха, сякаш някои въртеше копчето на радио и търсеше сигнал. Още една стъпка и воят зазвуча с непоносима, френетична сила.

Сякаш изразяваше въодушевлението си, задето му бе обърнала внимание.

Сякаш иска да го намеря

— Какъв е този звук? — попита тя и усети, че гласът и трепери.

— Защо никой друг не го чува?

— Сега ще разберем, Ета. Нали така беше? Да вървим!

В тъмното музеят придобиваше съвсем друг, променлив облик. Без обичаините тълпи, задръстили коридорите, всеки звук се чуваше съвсем отчетливо. Ускорено дишане. Стъпки. Прошумоляването на студения въздух около краката и глезените й.

Къде — мислеше тя. — Къде си?

Какво си?

Запристъпваха напред под зорките погледи на фараоните. През деня, в работно време, тези зали се къпеха в златиста светлина, сякаш целите бяха изградени от стоплен от слънцето камък. Но сега кремавите стени и варовиковите порти се губеха в сенките, всяка шупла и вдлъбнатина се очертаваше по-дълбоко. Изрисуваните лица върху саркофазите и боговете с глави на животни изпъкваха по-остро, гледаха с насмешка как двете се промъкват между експонатите.

Храмът на Дендур се възправяше самотен срещу нея, бледен под светлината на лампите. Зад него се виждаше стена от прозорци, а отвъд нея — мрак. Не е тук.

София я затегли покраи тихото езерце пред храма, сетне се затичаха покрай статуите на древни владетели, през портата и основната конструкция на храма, чак до малкия магазин за сувенири, които свързваше египетската секция с американското крило. Нямаше екскурзоводи, нямаше пазачи, нямаше бариери — нямаше какво да ги спре.