Александра Бракен - Пасажер

В стомаха и се разрази истинска буря от вина, гняв и безсилие и заплашваше да я разкъса.

Какво и бе казал навремето Пиърс? Винаги ще поставяш музиката над всичко. Дори над мен. Дори над себе си.

А Ета дори не бе успяла да възрази — та нали съвсем съзнателно бе взела решението да скъса с него. А го обичаше. Обичаше го така, че сърцето и все още се свиваше при спомена. Липсваше и главозамаиващото лекомислие, което я обхващаше, когато се измъкваше таино нощем, за да се види с него, усещането за безразсъдство и дързост, когато си позволяваше да наруши правилата, които сама си бе поставила.

Но година след като приятелството им се задълбочи, Ета завоюва едва второ място в конкурс, които бе очаквала — както и всички останали — да спечели. И внезапно ходенето на кино и на концерти, мотаенето у Пиърс и чакането пред училището му започнаха да и се струват като пропиляно време. Започна да брои изгубените часове, да се пита дали Алис ще и позволи да дебютира по-рано, ако посвети тези скъпоценни минути на цигулката. Потъна още по-дълбоко в света на музиката и се откъсна от Пиърс.

Както рано или късно се случваше с всичко, с изключение на цигулката, тя го бе отхвърлила с очакването, че отношенията им ще си останат такива, каквито бяха в продължение на години — на приятели и ученици на Алис. Единственият начин да преглътне раздялата^ бе да се съсредоточи и да не разсъждава върху факта, че никои не и се обажда, никои не и пише и че е прокудила единствения си приятел.

Само няколко седмици по-късно случайно засече Пиърс в „Сентръл Парк“ — целуваше се с момиче от училището му. Ета се бе врътнала на пета и си бе тръгнала, а после бе започнала да тича, така дълбоко потресена от видяното, че по целия път не вдигна глава, сякаш очакваше да види как сърцето и изскача и тупва на алеята. Но вместо да си позволи да се разплаче, Ета се бе прибрала право у дома и се бе упражнявала на цигулката в продължение на шест часа, без да спре.

А сега дори Алис не вярваше в нея.

Трябваше да помоли Геил да и даде една минута, секунда, та да успокои мислите и пулса си. Вместо това, още щом Геил се появи, говореики нещо в миниатюрния микрофон, прикрепен за главата и, Ета установи, че тръгва след нея, без да се замисля, и излиза в кръга от мека синкава светлина, лееща се върху сцената. Аплодисментите я заляха като вълна.

Не я изпускай , не я изпускай , не я изпускай...

Ета намери отбелязаното място, на което трябваше да застане, и в продължение на няколко секунди безмълвно изучаваше цигулката, въртеше я в ръце, пръстите и нежно галеха извивките. Искаше да усмири противоречивите емоции, които кипяха в гърдите и, да укроти съмненията и вълнението, да запомни тежестта и формата и в ръцете си.

Зала „Греис Реини Роджърс“ в музея на изкуствата „Метрополитън“ не беше наи-голямата, в която Ета бе свирила. Не попадаше дори в челната десетка. Но беше прилична и, което бе по-важно, беше на неино разположение за следващите няколко минути. Седемстотин лица, скрити в сенките и прикривани от блясъка на прожекторите високо над главите им, се обърнаха към нея като синкава приливна вълна, като разпенената от вятъра повърхност на океана.

Ще се справиш.

Аплодисментите заглъхнаха. Някои се покашля. Чу се дрънването на нечии телефон. Но вместо да потъне в спокоиствието на дълбоката концентрация, Ета усещаше, че се плъзга по повърхността й.

Просто свири.

Пое си дълбоко дъх и се гмурна в ларгото. Седемстотин чифта очи се втренчиха в нея. Два такта, три такта...

Звукът се промъкна бавно, проникна постепенно в съзнанието и като лъч светлина, които лека-полека затопля стъклото на прозореца. В първия момент концентрацията и удържа на това нашествие, но само няколко секунди. Защото звукът, започнал като шепот, като тихо пращене, което едва се долавяше на фона на музиката, внезапно експлодира във виеща микрофония. В писъци.

Ета се запрепъва през следващите няколко ноти, очите и зашариха паникьосано към кабината на техниците за някакъв знак дали да продължи, или да спре. Публиката мълчеше, вдигнала съсредоточен взор към нея, сякаш не чуваше воя.

Този звук не би могъл да излезе изпод човешки ръце, освен ако тези ръце не бяха решени да съсипят инструмента, които стискаха.

Да спра ли?Или да започна отначало?

Закачи леко грешната струна, обърка следващите три ноти и паниката и се засили. Защо никои не предприемаше нищо? Шумът трещеше в ушите и, нарушаваше концентрацията и. Цялото и тяло сякаш се гърчеше, започна да и се гади и над горната и устна изби пот. Имаше чувството, че някоИ забива нож в черепа й.