Мелиса Круз - Завръщане на Острова на изгубените

Карлос посочи. Вратата вече я нямаше.

- В капан сме! - извика Иви.

- Капан, който очевидно не ни позволява да намерим каквото търсим, и от който няма друг изход - каза Мал.

- Може пак да се появи. Не знам как действа магията. Да вървим - подкани ги Карлос.

- Да се въртим в кръг? - попита Джей.

- Ти имаш ли по-добра идея? - рече Мал.

- Май не - призна Джей. - Добре, давайте, и в кръг става.

- Може би ако продължим да вървим, ще видим нещо друго - предположи Карлос.

Те продължиха да вървят и да се оглеждат за къщата, но за пореден път стигнаха там, откъдето бяха тръгнали.

- Чакайте малко - каза Карлос. - Мисля, че картата не лъже. Къщата на ужасите наистина е тук.

- Но това са все нормални сгради, не имения - рече Иви. - Не виждам Адското имение.

- Талисманът не е в Адското имение, аз сбърках - обясни Карлос и посочи към един прашен прозорец точно пред очите им. Не му беше обърнал внимание, защото бе решил, че Къщата на ужасите трябва да е домът на майка му. А това беше кожарски магазин и в ъгъла имаше табела: КЪЩА НА УЖАСИТЕ. РАЗПРОДАЖБА! ДНЕС!

- Мисля, че трябва да напазарувам - заяви Карлос.

- Ами давай тогава - подкани го Джей.

- Отивам! Дай ми секунда - каза Карлос.

Но не помръдна. Не можеше.

- Хайде, човече, влез и свърши работата си. Знаеш, че можеш. Давай! - насърчи го Джей и го побутна.

Най-накрая Карлос отвори вратата и погледна през рамо.

- Вие сигурно ще можете да влезете, а? - попита с надежда.

Но разбира се, когато Мал, Иви и Джей се опитаха да го последват, не можаха.

- Ще те почакаме тук - обеща Иви.

- Късмет - пожела му Мал. - Ще ти потрябва.

- Бързо донеси пръстена. Започвам да огладнявам - рече Джей.

Карлос преглътна страха си, изпъна рамене и пристъпи вътре.

Къщата на ужасите изобщо не отговаряше на името си, защото, щом Карлос влезе, откри, че е елегантен магазин за кожени дрехи. Помещението беше обзаведено като луксозен салон, навсякъде висяха елегантни кожени палта. Имаше лисичи пелерини, самурени завивки, яки от норки, дълги до земята палта и поръбени с кожа оперни наметала. Елеци от бели монголски агнета, пончота от черни козли, къси палта от енотова кожа, болера с гепардова шарка и мантии от сребърна лисица.

В дъното на магазина имаше асансьор и той тръгна към него, сякаш притеглен от невидима нишка. Вратите се отвориха безшумно и той влезе в кабината, а ръката му сама се протегна и натисна копчето за най-горния етаж.

Когато Карлос излезе от асансьора, вече не се намираше в магазин за кожи. Вървеше в мъглата - сив облак, покрил всичко. В далечината видя да премигва зелена светлина.

Тръгна към нея, а сърцето му биеше силно в гърдите. Надяваше се, че смелостта няма да му изневери. Той бе най-малкият в групата и често се притесняваше, че макар да е доста умен, не е толкова смел като останалите. Беше проявил огромно усилие на волята само за да влезе в Къщата на ужасите.

Мъглата се разсея и той най-сетне зърна пръстена. Със сигурност бе пръстенът на Круела де Вил, защото стоеше на нейната ръка.

Карлос отстъпи и изскимтя.

- Здравей, миличък - рече майка му и издуха облак дим в лицето му. - Това ли търсиш?

- Намерила си го? - попита той. - Намерила си талисмана си?

- Но разбира се, дете! Той е мой! - каза тя с пронизителния си глас.

Беше закъснял, осъзна Карлос. Круела вече бе намерила пръстена си.

- Къш, момче, не знаеш ли кога е време да оставиш майка си на мира? - присмя му се тя.

Карлос взе да отстъпва вцепенен. Беше провалил приятелите си и Аурадон. Само че докато се ругаеше, си спомни думите на Ин Сид.

Ти притежаваш жив интелект, но не позволявай на главата ти да диктува на сърцето. Научи се да виждаш онова, което е наистина пред теб.

Всичко в мозъка му крещеше, че трябва да бяга от майка си, че тя вече е намерила талисмана. Стоеше пред очите му завита в кожите си и го гледаше ядосано.

Круела винаги бе населявала кошмарите му с безумните си изявления и истерии. Кое бе наистина пред него? Какво пропускаше?

Разумът му крещеше да бяга...

Но сърцето... Сърцето му казваше да остане и да се бие, казваше му, че дори да се страхува, трябва да намери начин да вземе пръстена. Трябваше да докаже на себе си, че е достатъчно смел и че си е достатъчен.

- Още ли си тук? Иди кажи на приятелите си да си вървят и никога да не се връщат - нареди Круела.

- Не - каза Карлос. - Не и без пръстена.

Той събра последните остатъци смелост, блъсна майка си и се сборичка с нея за пръстена. Накрая успя да го изхлузи от пръста й и да го сложи на своята ръка.