Холи Блек - Бронзовият ключ

- Ще ми кажеш, ако ти се прииска да се върнеш у дома - заръча Алистър на Кал за може би милионен път. - Направил си предостатъчно. Знаеш много магия. Стига ти, за да владееш уменията си. Магистериумът не ти трябва повече.

Кал си спомни, че Грейвс бе настоявал Майстор Руфъс да докладва на Асамблеята как напредват двамата с Аарън. Спомни си забележките за страните, в които маговете, владеещи Хаоса, бяха убивани или със запечатани сили - нищо че вечерта бе в тяхна чест. Когато Константин Мадън беше жив, Макарите бяха невероятни. Бяха оръжията, от които всички отчаяно се нуждаеха. Бяха тези, които ще доведат войната до край. Но след смъртта на Константин, Аарън и Кал само напомняха за войната и че тя може отново да избухне. Кал се съмняваше, че ще му позволят да напусне Магистериума, каквото и да си мислеше баща му.

- Всичко е наред, тате - каза му, - добре ще съм.

Когато наближиха, пътят се стесни и закриволичи, нямаше никакви знаци. Само онези, които знаеха къде е Магистериума, можеха да го намерят. Кал често се чудеше каква магия държи туристите и жителите на съседното градче далеч от него. Вероятно нещо сложно, сигурно свързано със земята. Гората от двете страни на пътя стана по-гъста. Сети се за Ордена на Безредието - беше ясно, че Асамблеята знае за тях и ги търпи, но не можеше да си обясни защо.

Отпред се разнесе бучене и Кал отново се съсредоточи върху пътя. Излязоха на поляна, на която училищният автобус вече бе паркирал. Учениците слизаха с куфари и раници в ръце. Главната порта към училището бе отворена и Кал виждаше маговете с черни униформи, както и учениците с червени, бели, сини, зелени и сиви униформи, които се смесваха с децата все още по джинси и ризи.

Аарън се събуди и тримата с Джаспър и Тамара взеха да се ръчкат, подавайки се от прозорците, щом видеха приятели от предишните години - Селия се усмихваше предпазливо, докато влизаше с Гуенда, която бе в групата чираци на Джаспър. Алекс Страйк говореше с Анастасия Таркиун, паркирала бял мерцедес до училищния автобус. Кал бе виждал колата й. Предната година тя бе взела

Алекс от дома на Раджави - беше забравил, че Анастасия Таркуин е негова мащеха.

Анастасия излезе от колата. Както винаги, бе елегантна с белия си костюм. Алекс я погледна, раздразнен, когато зад тях спря черен ван. Задната врата се отвори и отвътре се появиха двама здравеняци - за радост на учениците в Магистериума. Свалиха от вана бюро, лампа и безупречно бял диван.

- Какво става тук? - попита Алистър, докато слизаха от ролса. Кал се протегна, защото се бе схванал. Пакостник стори същото.

- Асамблеята прати Анастасия да наглежда училището - съобщи Алекс, който дойде да ги поздрави. Здрависа се с Кал и Аарън и се усмихна на Тамара.

- Ще се настани в стария кабинет на Майстор Лемюъл. Приема работата сериозно, а и винаги носи много багаж.

- Тя ли ще търси шпионина? - попита Алистър.

- Мисля, че не бива да говорим за това - отвърна Алекс и погледна Джаспър притеснен, - имам предвид, никой не трябва да знае.

- Ами добре, щом е толкова дискретна - вдигна вежди Алистър.

Алекс хвърли поглед на мащехата си, която наблюдаваше как носят няколко големи куфара в пещерите. Бяха обсипани със старомодни пощенски марки от далечни места - Мексико, Италия, Австралия, Френската Ривиера, Прованс, Корнуол.

- Официалната версия е, че е дошла, за да е сигурна, че всичко по ликвидирането на обсебените животни протича гладко.

Кал сложи ръка на гърба на Пакостник, надявайки се, успокоително. Той го погледна и взе да маха с опашка. Вълна от гняв заля момчето при мисълта, че някой може да нарани Пакостник.

„По-добре да не опитват", помисли си той.

- Ако промениш мнението си, знаеш как да се свържеш с мен - рече му Алистър, а после го прегърна силно, толкова силно, че Кал се притесни за ребрата си.

- Чао, тате - изписука момчето. Макар че го притисна така, баща му за първи път бе съгласен той да посещава Магистериума. Чувството бе страхотно.

Тамара бе намерила Кимия и двете се кикотеха. Джаспър се бе отправил към Селия и Гуенда. Само Аарън го чакаше. Усмихна му се накриво и Кал се запита как ли се чувства приятелят му край семействата на другите.

- Я ми дай това - каза Аарън и метна раницата на Кал през рамо; с другата ръка вдигна своя багаж и пое към училището. Изглежда, товарът изобщо не му тежеше. Кал вървеше зад него, краката му бяха схванати от пътуването. Мислеше колко несправедлив е животът.

Пещерите бяха влажни, но хладни. От назъбените сталактити се стичаше вода към покритите с разтопени свещи сталагмити. Пластове гипс висяха от тавана, напомняйки знамена и ленти от отдавна забравено празненство. Кал мина покрай тях, отвъд влажния камък и към искрящите от слюда езерца, в които се стрелкаха слепи риби. Бе толкова свикнал с гледката, че дори не я смяташе за зловеща. Това бе просто неговото училище, познато като металните шкафчета и скърцането на гуменки по пода в предишното му отпреди три години.