Оливър Боудън - Черният флаг

Възможно е сентенциите му да криеха дълбок смисъл. Знам само, че не бих му обърнал особено внимание — всъщност бих се присъединил охотно към презрението и присмеха, които придружаваха споменаването на името му — ако не проявяваше интерес към Каролин. Навярно дори това не би ме разтревожило кой знае колко, ако не бяха други два фактора. Първо, бащата на Каролин — Емет Скот — бе сгодил дъщеря си за момчето на сър Обри. Второ, момчето — вероятно заради високомерното си поведение и склонността си да допуска фатални грешки дори при най-безобидните търговски сделки и да вбесява хората — имаше телохранител на име Уилсън — недодялан варварин с увиснал клепач на едното око, но много едър и як.

„Животът не е битка, защото битките се печелят и губят. Животът се живее“, това дочули Матю Хаг да диктува на хилавия си писар.

Е, Матю Хаг не познаваше битките. Първо, защото бе син на сър Обри Хаг, и второ, понеже страховитият му широкоплещест телохранител го следваше навсякъде.

Както и да е, аз се постарах да разбера къде ще е Каролин през един слънчев следобед. Как? Е, поисках услуга срещу услуга, така да се каже. Помните ли Роуз, прислужницата, която спасих от съдба, по-лоша от смъртта? Напомних й този факт, след като я проследих от Хопкинс Лейн до пазара, където тя заснова между сергиите, стиснала кошницата си. Представих й се, но тя, разбира се, не ме позна.

— Нямам представа кой сте, сър — очите й взеха да блуждаят стреснато във всички посоки, сякаш работодателите й всеки момент ще изскочат иззад някоя сергия.

— Е, аз обаче те познавам, Роуз. Миналата седмица ме пребиха заради теб пред „Олд Шилела“. Нима не помниш добрия самарянин?

Тя кимна неохотно. Е, едва ли е проява на особено джентълменство да използваш меркантилно злополучията на млада дама — не бих отишъл тъй далеч да го нарека изнудване, естествено — но се нуждаех от коз. Бях влюбен до ушите, а понеже писмената реч не ми идеше отръки, да се срещна очи в очи с Каролин беше най-добрият начин да започна да завладявам сърцето й. Умеех да омайвам птичките, нали? Получаваше се със съпругите на търговците и с младите жени в кръчмите. Защо не и с някоя от по-високо потекло? От Роуз научих, че Каролин обича да се разхожда на пристанището във вторник следобед. Да бъда нащрек обаче за господин Хаг, предупреди ме тя, озъртайки се бързо наляво и надясно. За него и за телохранителя му Уилсън. Господин Хаг държал много на Каролин, обясни ми Роуз, и я закрилял самоотвержено.

На другата сутрин поех към града, разнесох възможно най-бързо стоката си и тръгнах към пристанището. Въздухът миришеше на сол, тор и горещ катран. Огласяха го писъците на чайките и безкрайните викове на хората, които си изкарваха прехраната на доковете — моряци, крещящи си един на друг, докато товарят или разтоварват корабите с мачти, поклащащи се бавно под напора на нежния бриз.

Разбирах защо на Каролин й харесва тук. Пристанището бликаше от живот — мъже с кошници с прясно набрани ябълки или нанизи от фазани около вратовете, търговци, подвикващи на докерите, жени с платове, убеждаващи моряците, че сключват изгодна сделка, деца, продаващи цветя или подпалки или сновящи между моряците и търговците, анонимни като бездомните кучета, които се излягаха край стените на пристана или душеха купчините боклуци и изгнила храна.

Сред тях беше и тя — с панделка върху бонето и слънчобран върху рамото и Роуз на няколко стъпки зад нея — истинска дама от главата до петите. Въпреки това забелязах — отдалеч, защото избирах подходящ момент — че не гледа отвисоко на гъмжилото около себе си. Изражението й издаваше, че и тя като мен обича да наблюдава живота във всичките му форми. Запитах се дали и тя като мен се вглежда в морето, сияйно от изпълващите го съкровища, съзерцава поклащащите се мачти и чайките, политнали към началото на света, и се чуди какви истории се крият зад хоризонта.

Романтик съм, вярно, ала не и романтичен глупак и понякога след онзи ден пред гостилницата се питах дали увлечението ми по Каролин не е плод на въображението ми. Все пак тя ме спаси. Сега обаче, докато крачех по кея, се влюбих отново.

Дали смятах да разговарям с нея във фермерските си дрехи? Не, разбира се. Преоблякох се. Смених мръсните ботуши с чифт обувки със сребърни токи, надянах спретнати бели чорапи и тъмни бричове, чисто сако над ризата и тривърха шапка в тон вместо прашната кафява дрипа. Изглеждах съвсем като джентълмен, макар да го казвам аз — бях млад, привлекателен и самоуверен, син на уважаван търговец в областта. Кенуей. Името поне значеше нещо (въпреки усилията ми да го опетня), а водех и младия пройдоха Албърт, когото бях подкупил да свърши нещо за мен. Не се изисква много сиво вещество, за да се досетите за природата на работата — да ми помогне да впечатля Каролин. Малко по-рано се бях снабдил с необходимото средство от млада цветарка.