Оливър Боудън - Черният флаг

— Помниш ли плана? — попитах Албърт, който ме погледна изпод периферията на шапката си с очи, по-стари от годините му, и отегчено всезнаещо изражение. — Ще дадеш букета на красивата дама ей там. Тя ще спре и ще ти каже: „Е, младежо, защо ми подаряваш цветята?“. А ти ще посочиш натам.

Показах му къде ще застана, горд като паун. Каролин или щеше да ме познае, или поне да поиска да благодари на загадъчния си обожател и да заръча на Албърт да ме доведе при нея. Тогава щях да започна да я омайвам.

— А аз какво печеля? — поинтересува се Албърт.

— Какво ли? Смятай се за късметлия, че няма да ти издърпам ушите.

Той присви устни.

— А ти защо не скочиш от кея?

— Добре — кимнах, признавайки се за победен. — Ще ти дам половин пени.

— Половин пени? Само толкова?

— Всъщност, синко, това е най-лесно спечеленото половин пени в живота ти. Иска се само да прекосиш кея и да подариш цветя на красива жена.

— Тя има ли си ухажор? — Албърт проточи шия да погледне.

Не след дълго разбрах защо попита дали Каролин има придружител. Тогава обаче взех интереса му за най-обикновено любопитство. За празни приказки. Дрън-дрън. Обясних му, че е сама, подадох му цветята и половината пени и го побутнах да върви. Докато се отдалечаваше, нещо в свободната му длан привлече вниманието ми и осъзнах каква грешка съм допуснал.

Албърт носеше малък нож. Очите му бяха втренчени в ръката на Каролин, където чантичката й висеше на панделка.

Божичко. Щеше да пререже чантичката й. Младият Албърт беше крадец.

— Ах, кучи сине! — измърморих под нос и веднага се спуснах след него. Той обаче вече бе прекосил половината път, а понеже беше дребен, се промъкваше по-бързо през тълпата. Погледнах към Каролин, която не съзнаваше надвисналата опасност — опасност, на която неволно я бях изложил.

После видях тримата мъже, които също си проправяха път към Каролин — Матю Хаг, кльощавият писар и телохранителят Уилсън. Сърцето ми се сви. Разтревожих се още повече, щом забелязах как очите на Уилсън се насочват от Каролин към Албърт и обратно към нея. Сечеше му умът, несъмнено. Веднага схвана какво ще се случи.

Спрях. За миг застинах безпомощно. Не знаех какво да направя.

— Ей! — извика Уилсън и грубият му глас надвика неспирния брътвеж на пристанището. — Ей, ти! — Той се спусна напред.

Албърт обаче бе стигнал до Каролин и със светкавично и плавно движение ръката му се стрелна към панделката, преряза я и копринената чантичка падна в другата му длан.

Каролин не забеляза кражбата, но нямаше как да не види огромното туловище на Уилсън, втурнало се към нея. Тя извика от изненада, но телохранителят я заобиколи пъргаво и улови Албърт за раменете.

— Този плъх взе нещо ваше, госпожице — изрева той и раздруса Албърт толкова силно, че чантичката падна върху кея. Каролин погледна първо чантичката, после Албърт.

— Вярно ли е? — попита тя, макар доказателството да бе пред погледа й и по-точно в купчина конски тор пред краката й.

— Вдигни я веднага — нареди Хаг на хилавия си писар.

Едва пристигнал, започна да се държи, сякаш не огромният му телохранител, а той е заловил крадливия младеж.

— Дай урок на обирджията, Уилсън. — Хаг размаха длан, все едно се опитва да прогони особено противна воня.

— С удоволствие, сър.

Няколко крачки ме деляха от тях. Очите на Албърт се стрелкаха ту ужасено към Уилсън, ту умолително към мен. Стиснах зъби. Малкото копеле провали замисъла ми, а сега ме моли за помощ. Да върви по дяволите, мина ми през ума.

Уилсън обаче, стиснал го за врата с една ръка, го удари с юмрук по корема с другата и това промени решението ми. Същото чувство за справедливост, обзело ме в кръчмата, пламна отново и аз се втурнах да защитя Албърт.

— Хей! — изкрещях и Уилсън се извърна към мен.

Отблизо изглеждаше още по-едър и грозен, ала аз го бях видял да удря дете и кръвта ми кипеше. Не е особено джентълменски начин да се биеш, ала знаех от опит — и от двете страни на мелето — че няма по-бърза и сигурна тактика да повалиш противника. Пуснах в действие коляното си. Забих го в слабините му, имам предвид. Светкавично и силно. Огромният ръмжащ насилник, готов да посрещне нападението ми, се сгърчи одве, застена и се строполи на земята.

Без да обръщам внимание на ядните крясъци на Матю Хаг, сграбчих Албърт и му наредих:

— Извини се на дамата!

— Съжалявам, госпожице — подчини се Албърт.

— Офейквай! — заповядах му и посочих към пристана.

Без да чака втора покана, той изчезна яко дим, предизвиквайки нова порция възмущение от страна на Матю Хаг. Аз пък благодарих Богу, че Албърт е вън от играта и няма как да ме издаде.