Оливър Боудън: Черният флаг

— Точно с нехранимайковците Кобли ли намери да се счепкаш? — възмути се той. — Няма да спрат дотук, да знаеш!

След два дни изтичах призори в предния двор и видях татко, облечен в работните дрехи, да успокоява мама, която бе заровила глава в гърдите му и хлипаше тихо с гръб към онова, което лежеше на земята. Дланта ми се стрелна към устата, щом забелязах какво ги е поздравило пред прага — две убити овце с прерязани гърла се валяха една до друга в почернялата от кръв пръст. Бяха ги оставили там, та да разберем, че не са жертва на лисица или диво куче. Да разберем, че не са убити случайно.

Предупреждение. Мъст.

— Кобли! — процедих през зъби, усещайки как гневът се надига у мен като кипнала вода, примесен с остро, парещо чувство за вина. Всички знаехме, че причината е моята постъпка. Татко не ме погледна. По лицето му се четеше разбираема тъга и безпокойство. Както споменах, той бе уважаван човек и се радваше на облагите от уважението — дори конкурентите му се отнасяха почтително към него. Не харесваше семейство Кобли, разбира се — кой ги харесваше? — но никога не си навличаше неприятности с когото и да било. Случваше ни се за пръв път.

— Знам какво ти се върти в главата, Едуард — каза той, без да ме поглежда. Прегръщаше мама с очи, вперени някъде в далечината. — Ала помисли отново.

— Какво мисля, татко?

— Мислиш, че ти си виновен. Мислиш да си разчистиш сметките с Кобли.

— Е? А ти какво смяташ? Да ги оставим да им се размине? — Посочих окървавените трупове върху земята. Унищожена стока. Изгубена прехрана. — Трябва да си платят.

— Не бива — отвърна кратко той.

— Как да не бива?

— Преди два дни ми предложиха да се включа в организация. Наричат я търговска организация.

Погледнах татко и се запитах дали не виждам по-старата своя версия. Да Ме прощава Бог, задето си го помислих, ала от все сърце се надявах да не е така. Навремето татко бил красив мъж. Сега лицето му бе изпито и осеяно с бръчки. Широката периферия на шапката му скриваше винаги сведените му изморени очи.

— Настояха да се присъединя — продължи той, — но аз отказах. Като повечето търговци в района, Кобли се включиха. Организацията ги закриля, Едуард. Иначе нямаше да си позволят да извършат такава жестокост. Защитени са.

Затворих очи.

— Какво ще правим тогава?

— Нищо, Едуард. Надявам се Кобли да се задоволят с това. — Изморените му остарели очи ме погледнаха, за пръв път. В тях не се четеше нищо — нито гняв, нито обвинение. Единствено примирение. — Ще почистиш ли тук, докато се погрижа за майка ти?

— Да, татко — кимнах.

Той поведе мама към къщата.

— Татко — извиках, когато застанаха пред вратата, — защо не се включи в търговската организация?

— Един ден ще разбереш… Ако го доживееш — каза той, без да се обръща.

Междувременно мислите ми се върнаха към Каролин. Първо се заех да разбера коя е. Разпитах из Хокинс Лейн и научих, че баща й — Емет Скот — е богат търговец на чай, когото мнозина от клиентите му смятаха за парвеню, но все пак бе успял да се промъкне във висшето общество.

Ако не бях толкова вироглав и самонадеян, сигурно щях да избера различен път към сърцето на Каролин. Все пак баща й снабдяваше с изискани чайове най-заможните семейства в Запада и имаше достатъчно пари да наема прислуга за внушителния си дом на Хокинс Лейн. Не, Емет Скот определено не беше дребен предприемач, който става сутрин в пет да храни добитъка. Притежаваше състояние и влияние. Редно би било — макар и безполезно — да се опитам да се запозная с него. Тогава щях да избегна случилото се впоследствие — а то не е малко.

Аз обаче не опитах. Бях млад и туй то. Нищо чудно, че Том Кобли и подобните нему не ме харесваха — бях много арогантен. Въпреки социалния си статус смятах за унизително да печеля благоволението на търговец на чай.

Знам със сигурност едно — ако обичаш жените, а аз не се срамувам да призная, че ги обичам, намираш нещо красиво у всяка, независимо дали е класическа хубавица. С Каролин обаче ме сполетя злата участ да се влюбя в жена, чиято вътрешна красота не отстъпваше на външната, и разбира се, обаянието й привличаше вниманието и на другите. Следващото, което научих за нея, бе, че е уловила окото на Матю Хаг, син на сър Обри Хаг — най-големия земевладелец в Бристол и изпълнителен директор на компанията „Ийст Индия“.

Младият Матю ми беше връстник и се мислеше за нещо повече, отколкото е. Самовлюбеният син на сър Обри се смяташе за находчив бизнесмен като баща си, макар очевидно да не притежаваше таланта му във въпросната област. На всичкото отгоре си въобразяваше, че е философ, и често диктуваше размислите си на писар, който го сподиряше навсякъде като сянка — стиснал перо и мастилница, готов да запише всяка мъдрост на Хаг, като например: „Шегата е камък, хвърлен във водата, смехът — вълничките, които образува“.