Оливър Боудън - Черният флаг

— Пийна доста, красавице, та се налага да те заведем у дома — обясниха.

— Да те сложим да си легнеш, а и ние да полегнем — ухили се доволно Сет, въобразявайки си, че шепне, макар да го чуха всички в кръчмата.

Втренчих се в гостилничаря. Той сведе очи и си издуха носа в престилката. Клиентът, седнал срещу мен от другата страна на бара, също извърна поглед. Кучи синове. По-добре да бях помолил за помощ котката, помислих си. Тряснах халбата си върху плота, станах с въздишка и излязох навън след Том Кобли и глутницата му.

Примигнах, озовал се под яркото слънце след сумрака в гостилницата. Каруцата ми чакаше на улицата и слънчасваше в зноя. До нея имаше друга — предположих, че е на Кобли. Срещу кръчмата имаше къща, сгушена в дъното на голям двор. От собственика й нямаше и помен. Бяхме сами на пътя — аз, братята Кобли, Джулиан и момичето, разбира се.

— Е, Том Кобли — обадих се аз, — какво виждам в този слънчев следобед? Трима пияници напиват беззащитно момиче…

Том Кобли пусна ръката на младата жена и тя залитна.

— Не се бъркай, Едуард Кенуей — предупреди ме той. — И ти си разпуснат пияница. Не искам съвети от непрокопсаници като теб.

Сет и Джулиан също се обърнаха към мен. Умът на момичето блуждаеше, заспал отдавна, макар тялото му още да будуваше.

— Е — усмихнах се. — Дори да съм разпуснат пияница, Том, не се налага да наливам бира в гърлата на девойките, та да ги заведа в леглото. И определено не викам приятели да ми помагат.

Лицето на Том Кобли почервеня.

— Как смееш, копеле! Смятах просто да я кача в каруцата и да я закарам вкъщи.

— О, да, ще я заведеш в дома й, разбира се. Загрижен съм само какво си намислил да направиш преди това.

— Загрижен си, а? Ще се загрижиш повече, щом ти счупя ребрата и носа, ако не си гледаш своята работа.

Присвих очи и погледнах към шосето. Дърветата от двете страни на черния път сияеха златистозелени, а в далечината, забулен в мараня, се носеше ездач.

Пристъпих напред и чувството ми за хумор — ако изобщо го имаше — се изпари сякаш от само себе си. Проговорих със стоманен глас:

— Остави момичето на мира, Том Кобли, или не отговарям за действията си.

Тримата се спогледаха. Все едно са склонни да ме послушат. Пуснаха момичето и то почти с облекчение подгъна колене, седна тежко на земята, подпря се с длан и се втренчи в нас със замъглени очи, очевидно в пълно неведение за какво спорим. Аз пък наблюдавах Том Кобли и претеглях шанса си. Спречквал ли се бях с трима досега? Не. Защото да се изправиш срещу трима не се нарича бой, а да си търсиш боя. Хайде, Едуард Кенуей, казах си. Да, трима са, а единият е Том Кобли, който не е жълто перо пиленце, ами връстник на баща ми. Другият обаче беше Сет Кобли, а представите ли си син, склонен да помогне на баща си да напие младо момиче, значи се досещате що за стока е — а именно гнусен червей, който по-скоро ще подмокри гащите, отколкото да отстоява своето в битка. А и бяха пияни.

От друга страна, аз също бях пиян. Да не забравяме и Джулиан, който очевидно не си поплюваше. Имах обаче спасителен план. Ездачът в далечината. Успеех ли да удържа фронта, докато той пристигне, везните вероятно щяха да се наклонят в моя полза. Окажеше ли се добър човек, самотният ездач несъмнено щеше да спре и да ми помогне.

— Е, Том Кобли, имате предимство, очевидно е за всекиго — констатирах, — но как ще погледна майка си в очите, ако ви оставя да похитите горкото момиче?

Извих очи към пътя. Самотният ездач наближаваше. „Хайде” — поощрих го мислено, — побързай.

— Е, дори да ме превърнете в кървав вързоп — продължих — и да отвлечете девойката, поне ще съм направил всичко възможно да ви затрудня. А нищо чудно да ви понасиня лицата и задниците.

Том Кобли се изплю и ме изгледа безизразно с присвити очи.

— Чудя се само докога ще бърбориш. Заемай се със задачата си, че времето не чака никого — ухили ми се злобно той.

— Аха… А и ако се забавим, клетото момиче току-виж изтрезняло, нали?

— Писна ми, Кенуей. — Той се обърна към Джулиан. — Да му дадем урок, а? О, и още нещо, преди да започнем, мастър Кенуей — не те бива дори да излъскаш обувките на майка си, от мен да го знаеш!

Жегна ме, признавам. Том Кобли, човекът е обноски и ум на бясно куче, успя да бръкне в душата ми, сякаш чувството ми за вина е отворена рана, да завърти палец в нея и да я разлюти още повече… е, ако не друго, така затвърди решимостта ми.

Джулиан се изпъчи и пристъпи напред, оголил зъби. На две крачки от мен вдигна юмруци, сниши се и понечи да ме блъсне с рамо. Не знам с кого бе свикнал да се бие пред кръчмите, но явно досегашните му противници са били по-неопитни от мен, защото аз вече бях забелязал, че е десничар, и бях разгадал намеренията му. Отскочих леко настрани и изпод краката ми се вдигнаха фонтани от прахоляк. Халосах го с юмрук по брадичката и той изкрещя от болка. Ако беше сам, щях да спечеля битката. Том Кобли обаче вече ми налиташе. Зърнах го с ъгълчето на окото си — твърде късно обаче и не успях да реагирам. В следващия момент острите му кокалчета се забиха в слепоочието ми и ме зашеметиха. Олюлях се леко, а юмруците ми се защураха нескопосано във въздуха. Надявах се късметът ми да проработи и да нанеса сполучлив удар. За да поизравня числеността, трябваше да обезвредя поне един. Размаханите ми напосоки юмруци обаче не улучиха целта. Том Кобли отстъпи назад, а Джулиан се съвземаше от първото ми попадение със стъписваща бързина и се накани да ме нападне отново.