Оливър Боудън - Черният флаг

Десният му пестник се стрелна напред и срещна брадичката ми. Завъртя ме като пумпал и едва не изгубих равновесие. Шапката ми отлетя, косата ми влезе в очите и ме заслепи. Познайте кой ме връхлетя с ритници. Онзи червей, Сет Кобли, крещейки окуражително на баща си и Джулиан. Кучият му син извади късмет. Ботушът му ме уцели по хълбока, краката ми се преплетоха и паднах. Биеш ли се, най-лошото е да паднеш. Паднеш ли, всичко свършва. През краката им виждах самотния ездач на шосето — единственото ми спасение, а вече вероятно и единствената ми надежда да се измъкна жив от схватката. Сърцето ми обаче се сви. Върху седлото не седеше мъж — търговец, който ще скочи от коня и ще ми се притече на помощ. Самотният ездач се оказа жена. Яздеше по мъжки, преметнала крака от двете страни на седлото, но личеше, че е жена. Носеше боне и светла лятна рокля. Последното, което си помислих, преди ботушите на Кобли да я скрият от погледа ми, беше колко е красива.

Е, и? Красотата нямаше как да ме спаси.

— Хей, вие тримата! Спрете веднага! — чух я да вика.

Те се обърнаха към нея и свалиха шапки, застанали един до друг като стена, та да не ме вижда как лежа и кашлям на земята.

— Какво става? — попита тя. По тона й личеше, че е млада и макар и не аристократка — от състоятелно семейство и твърде добре възпитана, за да язди сама.

— Учим на обноски този младеж — обясни задъхан Том Кобли. Изморително е да риташ някого до смърт.

— Е, нима са необходими трима за целта? — поинтересува се тя.

Виждах я вече — два пъти по-красива, отколкото ми се стори отдалеч. Изпепеляваше с поглед почервенелия от унижение Том Кобли. Слезе от коня.

— А какво прави тук младата дама? — посочи момичето, седнало в пиянски ступор на земята.

— О, мадам, извинете, мадам, приятелка ни е, но пийна повечко…

Лицето на ездачката потъмня.

— Определено не ви е приятелка. Прислужница ни е и ако не се прибере у дома, преди мама да разбере, че я няма, ще бъде прислужница без работа.

Изгледа втренчено мъжете един по един.

— Познавам ви и разбирам какво точно е станало тук. Оставете младежа на мира и се махайте, ако искате простъпката да ви се размине безнаказано.

Кланяйки се раболепно, Кобли и глутницата му се качиха в каруцата си и потеглиха. Жената коленичи до мен и ми проговори с променен мек глас, в който долових загриженост.

— Казвам се Каролин Скот. Семейството ми живее на Хокинс Лейн в Бристол. Позволете ми да ви заведа там и да ви превържа раните.

— Не бива, милейди — изправих се аз и се опитах да се усмихна. — Чака ме работа.

Тя стана, сбърчила чело.

— Разбирам… А правилно ли прецених ситуацията?

Взех си шапката и я заизтупвах от прахоляка. Сега изглеждаше още по-дрипава.

— Да, милейди.

— Значи ви дължа благодарност. Роуз също, щом изтрезнее. Своенравно момиче е, не е от най-сговорчивите прислужници, но въпреки това не искам да страда, задето е лудетина.

В онзи момент реших, че Каролин е ангел, и докато й помагах да се настани на седлото, прегърнала Роуз, която се олюляваше над врата на коня, внезапно ме осени идея.

— Ще ви видя ли отново, милейди? За да ви благодаря, както подобава, когато изглеждам малко по-представително от сега?

Тя ме погледна тъжно.

— Опасявам се, че татко не би ми разрешил — отвърна, дръпна поводите и препусна.

Същата вечер седях под сламения покрив на къщата ни и се взирах в пасбищата, докато слънцето се скриваше зад хълмовете. Обикновено в такива моменти мислех как да избягам от отреденото ми бъдеще.

Онази нощ мислех за Каролин. Каролин Скот от Хопкинс Лейн.

Два дни по-късно ме събуди писък. Надянах си бързо бричовете и изскочих от стаята с незакопчана риза, навличайки ботушите си на бос крак. Познах кой вика. Беше мама. След секунди виковете заглъхнаха в хлипане, заменени от татковите ругатни. Тихи ругатни на човек, чиято правота са доказали.

След боя в „Олд Шилейла” се върнах в гостилницата да се погрижа за раните и синините си. Да притъпя болката, така да се каже. А има ли по-добър начин от едно-две питиета? Когато най-сетне се прибрах у дома, бях порядъчно пиян и приличах на ветеран от войната — с подуто лице, посинен врат и разкъсани дрехи.

Татко се ядоса, разбира се. Скарахме се и засрамено признавам, че езикът ми не беше за пред мама. Татко се разяри и от това, естествено, и ме зашлеви. Разгневи го най-вече фактът, че съм участвал в пиянска свада (така я нарече, защото не успях да го убедя, че съм защитавал честта на дама и че на мое място той би постъпил по същия начин) в работно време. Той виждаше тях — изморени от усилния труд, и мен — необуздан пияница, петнящ доброто име на семейство Кенуей, а в този случай — забъркал неприятности и за в бъдеще.