Оливър Боудън - Черният флаг

Имаше и друго, освен глупавата идея, че впиянченият Едуард е по-добър търговец от трезвия Едуард — възгледите ми. Защото истината е, че се смятах за различен. Не, знаех, че съм различен. Понякога седях сам нощем и разбирах, че виждам света по съвсем свой начин. Сега знам какво е, ала тогава не успявах да изразя с думи усещането, че съм различен.

Заради това или въпреки това бях решил, че не искам да съм фермер цял живот. Знаех го от първия ден, когато започнах работа в стопанството. Поглеждах се, после поглеждах татко и осъзнавах, че не съм дошъл тук да си поиграя, а сетне да се прибера у дома да мечтая как разпъвам платната и отплавам в открито море. Не, това беше моето бъдеще и до края на живота си щях да отглеждам овце, да помагам на татко, да се оженя за местно момиче, да създам момчета, да ги обуча как да отглеждат овце като баща си и като дядо си. Виждах предначертаните си дни, опнати като спретнато застлано легло, и вместо да усещам топлия прилив на задоволство и щастие, ме обземаше ужас.

Такава е истината и няма начин да я представя по-благовидно. Съжалявам, татко, мир на душата ти, ала мразех работата си. След няколко бири обаче я мразех по-малко. Дали алкохолът ми помагаше да забравя неосъществимите мечти? Вероятно. По онова време не се замислях. Усещах само как върху рамото ми като настръхнала котка се мъдри погнуса от начина, по който ще се стече животът ми — или по-скоро от начина, по който вече тече.

Навярно бях малко недискретен по отношение на истинските си чувства. Понякога събратята ми в кръчмата долавяха, че се надявам животът да ми отреди по-добра участ. Защо да се оправдавам? Бях млад, безочлив и нетърпелив — смъртоносно съчетание дори в най-благоприятни времена. А тогавашните определено не бяха такива.

— Смяташ се за нещо повече от нас, а?

Често го чувах. В различни варианти.

Сигурно щеше да е по-дипломатично да отричам, ала аз не го правех и в резултат се забърквах в десетки схватки. Сякаш исках да докажа, че съм по-добър от тях във всяко отношение, включително в битките. Или по свой начин защитавах честта на името си. Да, бях пияница, бях похотлив, арогантен, лекомислен. Ала не бях страхливец. О, не. Никога не се побоявах да вляза в битка.

Безразсъдството ми се развихряше с пълна сила през лятото. Тогава бях най-пиян, най-необуздан и преди всичко трън в гащите. От друга страна, тогава бях още по-склонен да помогна на млада дама в беда.

Видях я в „Олд Шилейла” — гостилница по средата на пътя между Бристол и Хадъртън, където бях редовен клиент, а понякога през лятото, докато мама и татко стрижеха овцете във фермата, а аз пътувах по-често до града; „редовен“ означаваше, че се отбивах по няколко пъти дневно.

Признавам, че отначало не й обърнах особено внимание — необичайно за мен, понеже се гордеех, че забелязвам всяка красива жена в полезрението ми, а и „Шилела“ не се славеше като притегателен център за красавици. Имаше жени, да. Определен тип жени. Това момиче обаче не беше такова — изглаждаше младо, горе-долу на моята възраст, с бяло боне и престилка. Приличаше на домашна прислужница.

Не дрехите й обаче ме впечатлиха, а високият й глас — в пълен контраст с външния й вид. Седеше с трима мъже, до един по-големи от нея. Познах ги веднага — Том Кобли, синът му Сет и Джулиан някой си, не се сещах как му беше фамилията, но работеше за тях. И с тримата си бяхме разменяли „любезности“, макар и не юмруци. Гледаха ме отвисоко, защото смятаха, че аз ги гледам отвисоко. Харесваха ме колкото ги харесвах аз, а то не беше много. Вълчите им очички следяха похотливо момичето и издаваха долните им намерения, прикрити зад усмивките, с които я окуражаваха да пресуши халбата с бира.

Не, тя не приличаше на обичайните посетителки на гостилницата, ала явно бе решила да се държи като тях. Халбата беше горе-долу колкото нея. Тя й видя дъното, обърса уста с опакото на дланта си и я стовари шумно върху масата. Мъжете я поздравиха с възторжени възгласи, поръчаха нова и несъмнено останаха доволни, когато тя се олюля леко. Навярно не вярваха на късмета си. Такава невинна сладурана да им падне в ръцете.

Наблюдавах ги как насърчават момичето да продължава да пие, възнаграждавайки с бурни аплодисменти усърдието му. Тя пресуши и втората халба, избърса отново уста, олюля се още по-силно и тримата се спогледаха. „Готови сме“, говореха очите им.

Том и Джулиан се изправиха да „я изпратят“, както се изразиха.