Оливър Боудън - Черният флаг

Спасих Албърт от побоя, ала триумфът ми бе мимолетен и безспорно нямах време да му се насладя. Уилсън вече се бе изправил на крака и макар слабините му сигурно да туптяха болезнено, в момента изпитваше само и единствено гняв. Беше и бърз — преди да успея да реагирам, ме сграбчи и ме стисна здраво. Пробвах да се отдръпна, да го ударя с рамо и да забия юмрук в слънчевия му сплит, но нямах замах. Той ме блокира с тяло и ме помъкна по кея, ръмжейки и от задоволство, и от усилието да ме влачи. Хората се разпръскваха да му сторят път. В честна битка имах шанс срещу него, ала той използваше предимството на силата си и бързината, подклаждана от яростта, и след секунда краката ми заритаха във въздуха и полетях към водата.

Е, винаги съм мечтал да отплавам в открито море. Под съпровода на звучния смях на зяпачите се закатерих нагоре по най-близката въжена стълба. Каролин, Роуз, Хаг и двамата му лакеи си бяха тръгнали. Една ръка се протегна към мен.

— Дай да ти помогна, приятелю — изрече нечий глас.

Погледнах благодарно нагоре и понечих да уловя дланта на добрия самарянин, ала видях ухиленото лице на Том Кобли да наднича над ръба на кея.

— Жалко, че не си нося мускета — заяви той и юмрукът му срещна лицето ми, запращайки ме обратно във водата.

От Том Кобли нямаше и помен, ала Уилсън явно бе решил да се поразтъпче отново по кея. Сигурно беше изпратил Хаг и Каролин до дома й и бързо се бе върнал на пристанището. Намери ме седнал на стълбите да си ближа раните. Сянката му падна върху мен и аз вдигнах поглед. Видях го и сърцето ми подскочи.

— Ако си дошъл за втори опит, този път няма да ти е толкова лесно — предупредих го.

— Спор няма — отвърна той, без да трепне, — но не смятам да те хвърлям пак в морето, Кенуей.

Погледнах го остро.

— Да, момче, имам шпиони и те ми докладваха, че младеж на име Едуард Кенуей разпитва за Каролин Скот. Миналата седмица същият джентълмен на име Едуард Кенуей участвал в сбиване пред „Олд Шилейла“ на пътя за Хадъртън. По това време госпожица Скот също била на пътя за Хадъртън. Търсела изчезналата си прислужница. Следователно с госпожица Скот сте се поразговорили след схватката.

Приведе се толкова близо до мен, че от устата му ме лъхна миризма на престояло кафе — доказателство, ако изобщо бе необходимо доказателство, че не е уплашен ни най-малко нито от мен, нито от страховитата ми репутация.

— На прав път ли съм, мастър Кенуей?

— Възможно е.

— Така си и мислех — кимна той. — На колко години си, момче? На седемнайсет? Горе-долу колкото госпожица Скот, нали? Струва ми се, че си хлътнал по нея. Прав ли съм?

— Възможно е.

— Мисля, че съм. Ще го кажа само веднъж и няма да повтарям — госпожица Скот е сгодена за господин Хаг с благословията на родителите им… — Той ме изправи на крака, приковал ръцете ми към тялото. Твърде мокър, раздърпан и изтощен да се съпротивлявам, разбрах какво ще последва. — Видя ли те пак да се навърташ край нея или да привличаш вниманието й с глупави фокуси, няма да се отървеш само с баня в морето. Схващаш ли?

Кимнах.

— Ами коляното в слабините?

— О, това е лично — усмихна се мрачно той.

И изпълни дадената дума. Отне ми доста време да стана на крака и да се върна в каруцата с наранени инструменти и гордост.

Същата нощ лежах в леглото и проклинах късмета си. Бях пропилял шанса си да спечеля сърцето на Каролин благодарение на алчния уличник Албърт, да не споменаваме Хаг и компанията му. Том Кобли ме ступа отново, а татко ме изгледа накриво, щом се прибрах у дома малко по-късно от обикновено и макар да бях успял да се преоблека — малко по-окаян от обичайното.

— Пак ли си обикалял кръчмите? — попита мрачно той. — Бог да ми е на помощ, ако пак посрамиш доброто ни име…

— Не, татко, не съм обикалял кръчмите…

Грешеше — не се отбих в гостилницата на път за вкъщи.

Всъщност не бях стъпвал в пивница след сблъсъка през „Олд Шилейла“. Казвах си, че срещата с Каролин ми е оказала въздействие. Буквално отрезвяващо въздействие.

Сетне обаче започнах да се питам дали наистина не съм обречен да живея сред пияниците и беззъбите усмивки на леките жени. Представях си как ще мъкна вълна на пазара в Бристол, докато след десетина години ме обземе пълно безразличие и забравя надеждите си да видя света. Лека-полека се поддадох отново на изкушението на кръчмите.

После се случиха две неща, които промениха всичко. Първото се появи в лицето на джентълмен, който един слънчев следобед седна до мен в бара „Джордж и драконът“ в Бристол — елегантно облечен джентълмен с пищни ръкавели и пъстра вратовръзка. Той си свали шапката, остави я върху бара и посочи питието ми.