— Да ви почерпя ли още едно, сър? — попита ме.
Ежедневно — ако ли не ежечасно — се налагаше да търпя снизходителните „синко“ и „момче“, та обръщението ми допадна.
— На кого да благодаря за питието? И какво ще поиска в замяна? — поинтересувах се предпазливо.
— Възможност да поговорим, приятелю — усмихна се непознатият и ми протегна ръка. — Казвам се Дилан Уолъс. Приятно ми е… господин Кенуей, нали? — Кимнах, питайки се как е научил името ми. Сякаш прочел мислите ми, той продължи (далеч по-дружелюбно от Уилсън): — О, да, знам кой си. Едуард Кенуей. Известен си в този край. Дори съм те виждал в действие.
— Нима? — изгледах го с присвити очи.
— Да, да — кимна той. — Говорят, че не се свениш да поразмахаш юмруци, а и едва ли си забравил боя пред „Олд Шилейла“.
— Явно няма да ми позволите да го забравя — въздъхнах.
— Е, сър, няма да увъртам. Изглеждаш ми решителен младеж, който трудно си променя мнението, колкото и да го убеждават. Мислил ли си някога да плаваш?
— Да, обмислял съм да напусна Бристол и да се отправя в тази посока.
— И какво те спира?
Поклатих глава.
— Много добър въпрос.
— Знаеш ли какво е капер, господин Кенуей, сър? — Преди да успея да отговоря, той продължи: — Пират, упълномощен от Короната да напада чуждестранни кораби. Доновете и португалците се възползват от богатствата на Новия свят, пълнят си съкровищниците, а задачата на каперите е да ги спират или да им отнемат плячката. Разбираш ли?
— Знам какво е капер, благодаря за пояснението, господин Уолъс. Наясно съм, че не съдят каперите за пиратство, стига да не нападат корабите на Короната. Прав ли съм?
— Да, господин Кенуей, сър — усмихна се Дилан Уолъс. — Представете си, да речем, че се пресегна и взема халба бира изпод тезгяха. Кражба е, нали? Кръчмарят ще се опита да ме спре. Ала ако го правя с официалното одобрение на Короната? Тогава няма да е кражба. За това става дума, господин Кенуей. За възможността да плаваш в открито море и да пълниш до пръсване трюма на кораба си със злато и съкровища. И не само да работиш с благословията на нейно величество кралица Ан, но да й помагаш. Чувал си за капитан Кристофър Нюпорт, Франсис Дрейк, адмирал сър Хенри Морган — всички са били капери. Иска ли ти се да добавиш името си в този блестящ списък?
— Накъде биеш?
— Питам те дали искаш да станеш капер.
Изгледах го изпитателно.
— Ако обещая да помисля, ти какво печелиш?
— Комисиона, разбира се.
— Не наемате ли принудително хора за такава работа?
— Не и мъже от твоя калибър, господин Кенуей. Не и хора, които смятаме достойни за офицери на Короната.
— Само защото умея да се бия?
— Заради начина, по който водиш битките, господин Кенуей — от началото до края.
Кимнах.
— Ако обещая да размисля, халбата бира е за твоя сметка, нали?
Тази нощ си легнах с мисълта, че трябва да кажа на татко как съдбата ми не е да отглеждам овце, а да се впусна в шеметни приключения като капер. Щеше да се разочарова, разбира се, ала вероятно и да изпита облекчение. Да, помагах му — бях развил търговския си нюх и го прилагах в полза на семейството. От друга страна обаче, пиех, биех се и естествено, станах причина за враждата с клана Кобли.
Скоро след случая с двете убити овце се събудихме през нощта и открихме, че стадото е пуснато навън и се щура в мрака. Татко сметна, че нарочно са съборили оградите. Не му казах какво се случи на пристанището, ала бе очевидно, че Том Кобли продължава да отмъщава и не е ясно кога ще спре.
Причината бях аз. Заминех ли, вероятно щяха да прекратят вендетата.
И така, през онази нощ ме измъчваше едно-единствено съмнение — как ще съобщя новината на татко. И как татко ще я съобщи на мама. Тогава обаче чух трополене по прозореца. Погледнах стреснато натам. Какво очаквах да видя ли? Не бях сигурен, ала споменът за Кобли все още беше достатъчно ярък. Вместо него обаче видях Каролин Скот — яхнала коня си, озарена от лунната светлина, сякаш сам Бог огрява с фенера си красотата й. Беше облечена като за училище по езда — в тъмни дрехи, с висока шапка, бяла риза и черен жакет. С една ръка стискаше поводите, а другата бе вдигнала, готова да хвърли втора шепа камъчета по прозореца ми.
Аз привличах със същия трик вниманието на дамите и помнех добре ужаса, да не би да се разбуди цялото домакинство. Затова обикновено замерях прозорците, снишен зад някоя стена. Не и Каролин. В това се състоеше разликата в социалното ни положение. Тя не се страхуваше, че ще я изпъдят с ругатни и ритник в задника от чуждия двор. Защото е Каролин Скот от Хокинс Лейн в Бристол. Ухажваше я синът на изпълнителния директор на компанията „Ийст Индия“. Независимо дали срещата е тайна или не — а в случая несъмнено беше тайна — Каролин не би се крила зад каменна стена.
Читать дальше