Оливър Боудън - Черният флаг

Не биваше да го правя, разбира се — не е здравословно да провокираш хора като Уилсън — ала не се сдържах и отвърнах на смъртната му заплаха с предизвикателно намигване.

Така Бристол разбра, че Едуард Кенуей, фермер, който отглежда овце и печели има-няма седемдесет лири годишно, ще се ожени за Каролин Скот.

Развихри се истински скандал — че Каролин Скот ще се венчае за бедняк, бе достатъчна причина да разбуни духовете. А фактът, че е отхвърлила Матю Хаг, наля допълнително масло в огъня. Чудя се дали шумотевицата в крайна сметка не проработи в наша полза, защото макар да се подготвях за ответен удар — известно време се озъртах за Уилсън на всеки ъгъл, а всяка сутрин поглеждах през прозореца със страх — такъв не последва. Не видях Уилсън, не чух нищо от Матю Хаг.

В крайна сметка заплахата за брака ни не дойде отвън — нито от Кобли, нито от Емет Скот, нито от Матю Хаг и Уилсън — а отвътре. От мен.

Имал съм достатъчно време да обмислям причините, разбира се. Проблемът бе, че от ума ми не излизаше срещата с Дилан Уолъс и обещанията му за богатствата на Новия свят. Исках да замина и да се върна при Каролин като богат мъж. Смятах го за единствената ми възможност да преуспея, единствения ми шанс да съм достоен за нея. Защото, разбира се, усетих вкуса на триумфа, почувствах се дори по-издигнат, след като Каролин Скот ми стана съпруга и я измъкнах изпод носа на Матю Хаг, но не след дълго настъпи нещо, което мога да опиша само като застой.

На сватбата Емет Скот нанесе решителния си удар. Редно е да сме благодарни, предполагам, че с майката на Каролин все пак присъстваха на церемонията. Лично аз не изпитвах нито капчица признателност. Бих предпочел да не бяха дошли. Ядосвах се как татко, стиснал почтително шапката си, се кланя и раболепничи пред Емет Скот — нищо и никакъв търговец, а не аристократ, когото само парите, а не потеклото деляха от нас.

Заради Каролин обаче се радвах, че дойдоха. Не одобряваха брака ни, никак даже, ала не искаха да изгубят дъщеря си. Дочух майка й да казва:

— Искаме да си щастлива, Каролин.

Разбрах, че говори само от свое име. В очите на Емет Скот не виждах такова желание. Виждах израза на мъж, комуто са отнели възможността да се изкачи по социалната стълба и да осъществи мечтите си да спечели влияние. Дойде на сватбата ни по принуда или вероятно заради удоволствието да си каже тежката дума в църквата, след като изрекохме обетите си.

Емет Скот имаше черна коса, причесана напред, тъмни изпити скули и устни, присвити вечно надолу като котешки задник. Лицето му всъщност неотменно изглеждаше като на човек, захапал възкисел лимон. С изключение на онзи единствен случай, когато присвитите му устни се извиха в тънка усмивка и изрекоха:

— Зестра няма да има.

Съпругата му — майката на Каролин — затвори очи, сякаш именно от този момент се е страхувала и се е надявала опасенията й да не се сбъднат. Явно бяха разговаряли предварително и последната дума принадлежеше на Емет Скот.

И така, преместихме се в пристройка в татковата ферма. Постегнахме я, но в крайна сметка тя си остана просто пристройка — със стени от клони и кирпич и със сламен покрив, който плаче за смяна.

Връзката ни започна през лятото, когато домът ни бе прохладно убежище от знойното слънце. През влажната и ветровита зима обаче той никак не напомняше убежище. Каролин беше свикнала с тухлената къща и оживения Бристол, с прислуга, която пере, готви и изпълнява всичките й прищевки. Тук не тънеше в охолство. Беше бедна. И съпругът й беше беден. Без перспективи.

Пак започнах да посещавам кръчмите, ала не бях същият като преди — ведър ерген, напорист пияница и шут. Сега носех бремето на ежедневието върху плещите си и седях с гръб към другите маси — попрегърбен, втренчен мрачно в халбата, сякаш всички обсъждат мен и шушукат: „Ето го Едуард Кенуей, който не може да осигури сносен живот на съпругата си“.

Допитах се до Каролин, разбира се, дали да стана капер. Тя не каза „не“, ала не каза и „да“, а в очите й прочетох опасение и безпокойство.

— Не искам да те оставям сама, ала е възможно да тръгна беден и да се върна богат — обясних й.

Заминех ли обаче, щеше да е без благословията й. Оставех ли я сама в разнебитената колиба във фермата, баща й да ме обвини, че съм я напуснал, а майка й — да ме възненавиди, задето съм наскърбил дъщеря й. Нямаше начин да спечеля тази битка.

— Опасно ли е? — попита ме тя една нощ, когато заговорих отново за каперство.