Оливър Боудън - Черният флаг

Той кимна, обмисляйки споразумението и навярно наслаждавайки се на представата как загивам в морето.

Дилан Уолъс ме назначи в екипажа на „Император“, който бе закотвен в бристолското пристанище и щеше да отплава след два дни. Върнах се у дома и съобщих на Каролин, мама и татко. Последваха сълзи, разбира се, обвинения и молби да остана, ала аз не отстъпих. Каролин излезе, отчаяна от новината. Обясни, че й трябва време да помисли. Застанали на прага, я проследихме с поглед как пришпорва коня и поема към Бристол да сподели със семейството си. Е, Емет Скот поне ще разбере, че изпълнявам договорката, рекох си. Надявах се и той да спази обещанието си.

Сега, години по-късно, не знам дали го е направил. Ала скоро ще науча. И ще настъпи денят на отплатата.

Тогава обаче бях млад, глупав и самонадеян. И безотговорен — толкова безотговорен, че щом изпратих Каролин, пак потеглих към кръчмите. Открих, че част от някогашната ми жизнерадост се е върнала, и разтръбих пред всички как ще отплавам и как скоро господин и госпожа Кенуей ще бъдат богаташи благодарение на морските ми подвизи. Насладих се на презрителните усмивки, с които ми напомняха колко се надскачам, как не притежавам необходимата смелост за целта, как не след дълго ще се върна с подвита опашка и как предавам баща си. Ведрото ми изражение не помръкна нито за секунда. Кимах им многозначително, сякаш им казвам: „Ще видите“.

Ала въпреки алкохола във вените ми и скорошното отплаване — или вероятно точно заради тях — думите им ме разколебаха. Питах се дали наистина съм способен да понеса живота в открито море, дали няма да се върна с подвита опашка. И да, знаех, че е възможно да загина. Те бяха прави и за друго — предавах баща си. Забелязах разочарованието, изписало се по лицето му, когато му съобщих новината, и то не го напусна оттогава. Тъгуваше навярно, понеже мечтата му да работим заедно във фермата — макар и поизбледняла — най-сетне бе зачеркната завинаги. Не само се канех да започна нов живот, но и охотно отричах стария. Животът, който той бе изградил за мен и за мама. Аз го загърбвах, решил, че заслужавам по-добър. Не бях обмислил какво въздействие ще окаже решението ми върху отношенията на Каролин с мама и татко, ала хвърляйки поглед назад, си давам сметка колко абсурдно е било да очаквам тя да остане във фермата.

На другата нощ се върнах вкъщи и я сварих облечена като за път.

— Къде отиваш? — попитах задавено след вечерта в кръчмата.

Тя сведе очи. До краката й лежеше чаршаф, свит на вързоп, който определено не хармонираше на дрехите й — по-елегантни от обикновено, както установих, щом се вгледах по-внимателно.

— Аз… — Най-после ме погледна в очите. — Родителите ми ме помолиха да отида да живея при тях. Съгласих се.

— Как така ще живееш при тях? Ти живееш тук. С мен.

Отвърна ми, че е трябвало да продължа да работя с татко. Да съм щастлив с това, което имам. Да съм щастлив с нея. През мъглата на изпитата бира й казах, че съм щастлив с нея и всичко, което правя, го правя заради нея. Тя бе разговаряла с родителите си, разбира се, и макар да очаквах баща й, този гнусен червей, да започне да я настройва срещу мен, не вярвах да се случи толкова скоро.

— Цял живот ли искаш да живееш със селянин? — кипнах.

Гласът ми прозвуча твърде остро. Спогледахме се. Уплаших се да не би татко да ме чуе. После тя си тръгна. Аз извиках след нея да я убедя да остане. Напразно.

На другата сутрин, вече изтрезнял, си спомних случилото се предишната вечер. Мама и татко ме гледаха мрачно и укоризнено. Харесваха, дори обичаха Каролин, защото преди години мама бе изгубила дъщеря и за нея Каролин бе не само дъщерята, която е нямала, а и помощник във фермата, при това срещу оскъдна надница. За да дава своя принос, така казваше.

— Докато дойде бебето — повтаряше мама и сръгваше с лакът татко, който се усмихваше широко.

— Може би скоро — отговаряше поаленяла Каролин.

Е, опитвахме. Заминаването ми обаче слагаше край на опитите. Освен че я харесваха и работеше във фермата, Каролин помагаше на мама и в счетоводството. Ала сега я нямаше — нямаше я, защото аз не бях доволен от живота си. Защото исках приключения. Защото пиенето вече не успяваше да разсее отегчението и унинието.

Попита ме защо не съм щастлив с нея. Бях щастлив с нея.

Ала доволен ли бях от живота си? Не, не бях.

Отидох при нея. Опитах се да я убедя да си промени решението. Беше ми съпруга, а аз все още й бях съпруг. Работех за доброто на семейството ни, за доброто и на двама ни, а не само за моето.