Оливър Боудън - Черният флаг

(Заблуждавах се, мисля, че е вярно. И изглежда до известна степен беше вярно. Ала знаех, а сигурно знаеше и тя, че макар наистина да исках да й осигуря охолен живот, исках и да видя света отвъд Бристол.)

Думите ми удариха на камък. Каза ми, че се страхува да не пострадам. Обещах да бъда предпазлив и да се върна с пари. Обясних й колко ми е нужна вярата й, ала тя сякаш не ме чуваше. Заминавах в същия ден. Сбогувах се с нея, събрах си багажа, окачих торбите на седлото и поех, сподирян от същите укоризнени погледи, които ме пронизваха в гърба като стрели. Здрачаваше се. Яздех с натежало сърце към „Император“. Вместо да ме посрещне с очакваната суетня на кораб, отплаващ на другата сутрин, палубата пустееше. Шестима мъже — моряци навярно — играеха на зарове. До всеки лежеше кожен мях с ром, седяха върху бурета, а за маса им служеше обърната щайга. Погледнах отново към „Император“ — преоборудван търговски кораб с висок корпус. Лампите не бяха запалени и парапетите светеха под лунните лъчи. Приличаше на заспал великан и макар и смутен от безлюдната палуба, изпитах благоговение от размерите и достолепието му. Да спя на хамак в търбуха му. Да се катеря по мачтите му. Гледах новия си дом.

Един от мъжете ме изгледа изпитателно.

— Какво те води насам? — попита ме.

Преглътнах. Почувствах се много млад и неопитен и внезапно се почудих отчаяно дали всичко, което говорят за мен — бащата на Каролин, пияниците в кръчмите, дори самата Каролин — не е вярно. Ами ако наистина се окажа негоден за живота в открито море?

— Дойдох да отплавам с вас — обясних. — Изпраща ме Дилан Уолъс.

Четиримата се разкикотиха и ме погледнаха още по-заинтригувано.

— Дилан Уолъс те нае, а? — каза първият. — И преди ни е изпращал хора. Какво умееш, момче?

— Господин Уолъс сметна, че съм способен да служа на кораба. — Надявах се гласът ми да прозвучи по-уверено, отколкото се чувствах.

— Как е зрението ти? — осведоми се един от мъжете.

— Добре.

— Страх ли те е от височини?

Разбрах какво има предвид, когато ми посочи върха на мачтата, където се намираше гнездото на съгледвача.

— Господин Уолъс ме нае по-скоро за матрос — уточних.

Всъщност каза „офицер“, но не смятах да изплювам камъчето. Бях млад и нервен. Не глупак.

— Умееш ли да шиеш, момко?

Подиграваха ми се явно.

— Че какво общо има шиенето с мореплаването? — попитах дръзко въпреки обстоятелствата.

— Матросите трябва да умеят да шият, момче — обясниха ми.

Косите и на четиримата бяха прибрани в насмолени опашки, а изпод ръкавите и яките на блузите им надничаха татуировки.

— И да връзва възли. Бива ли те с възлите, момче?

— Ще се науча — отвърнах.

Огледах кораба — навитите платна, въжетата, увиснали на спретнати клупове от мачтите, месинговите дула на оръдията. Представих си, че съм като мъжете, седнали върху буретата — с обветрени лица, потъмнели от слънцето, и дръзки погледи на авантюристи. Господари на кораба.

— Ще се наложи да свикнеш и с доста други неща — обади се един от тях. — Да изстъргваш раковини от кила например и да запълваш процепите в дъските с катран.

— Страдаш ли от морска болест, синко? — попита друг. Определено ми се присмиваха. — Ще остане ли храната ти в корема, когато ни връхлети буря и вълните залашкат кораба?

— Предполагам — отвърнах и добавих, обзет от внезапен гняв: — Но не затова господин Уолъс прецени, че съм подходящ за член на екипажа.

Те се спогледаха. Израженията им се промениха едва забележимо.

— Нима? — Единият изпружи краката си, обути в мръсни брезентови панталони. — Защо според него от теб ще излезе добър моряк?

— Видя ме как се бия и според него ще съм полезен в битка.

— Боец си, а?

— Да.

— Е, ще имаш десетки възможности да докажеш способностите си, момче. От утре. Ако искаш, ще ги изпробваш и срещу мен.

— Как така утре? — учудих се.

Той вече бе насочил вниманието си към играта.

— Утре, след като отплаваме.

— Казаха ми, че ще отплаваме през нощта.

— Тръгваме утре, момче. Капитана още го няма. Тръгнах си с мисълта, че навярно съм си спечелил първите врагове на кораба. Е, от друга страна, разполагах с още малко време. Време да се помиря поне с родителите си. Яхнах коня и поех към къщи.

Препусках към къщи. Защо се връщах? Навярно за да им кажа, че съжалявам. Да им обясня какви мисли се въртят в ума ми. Все пак бях техен син. Надявах се татко да съзре у мен частица от себе си. И да ми прости. Защото докато яздех по пътя, осъзнах, че повече от всичко искам да ми простят — и той, и мама. Чудно ли е, че бях разсеян и невнимателен?