Оливър Боудън - Черният флаг

Разговорите в кръчмата секнаха. Всички се обърнаха към мен.

— Търся Том Кобли и невестулката, която му се води син — казах на пресекулки и ги изгледах смръщено. — Идваха ли тук?

Всички ми обърнаха гръб. Приведоха рамене.

— Не искам неприятности — обади се гостилничарят Джак иззад бара. — Достатъчно неприятности си ни навличал, Едуард Кенуей, стигат ни за цял живот. Много благодарим.

Произнесе го като една дума: „Много благодарим“.

— Ще разбереш какво е истинска неприятност, ако прикриваш Кобли — предупредих го и тръгнах към бара.

Той посегна към нещо, което знаех, че е там — сабя, окачена на пирон извън полезрението на посетителите. Изпреварих го и протегнах ръка със светкавичен замах. Болката в корема ми лумна отново, ала успях да сграбча пръв оръжието и да го извадя от канията. Джак дори не разбра какво става. Докато обмисляше да измъкне сабята, тя се озова пред гърлото му. Много благодарим.

В кръчмата беше сумрачно. В камината гореше огън, тъмни сенки танцуваха по стените, посетителите ме наблюдаваха с присвити, бдителни очи.

— Кажи ми дали Кобли и синът му са идвали тук тази вечер — притиснах сабята към гърлото на Джак и той разкриви лице.

— Не спомена ли, че днес отплаваш с „Императора“?

Не Джак, някой друг проговори. Не го различавах в тъмнината. Не познах гласа.

— Е, плановете ми се промениха и слава богу, иначе мама и татко щяха да изгорят в леглата. — Надигнах глас. — Това ли искахте всички? Защото така щеше да се случи. Знаехте ли?

Карфица да паднеше, щеше да се чуе. Не отлепяха очи от мен — мъже, с които бях бил и с които се бях бил, жени, с които бях лягал. Пазеха тайните си в мрака, не смятаха да ги издават. Отвън изтрополи каруца. Всички я чуха. Атмосферата в гостилницата се нажежи още повече. Навярно беше Кобли. Дошъл да затвърди алибито си. Измъкнах Джак иззад бара, без да свалям сабята от гърлото му, и го повлякох към вратата.

— Никой да не гъква — предупредих ги. — Не продумвайте, за да си остане цяло гърлото на Джак. Заслужава да пострада само подпалвачът на татковата ферма.

Отвън долетяха гласове. Познах гласа на Том Кобли. Застанах зад вратата точно щом се отвори, стиснал Джак като щит и опрял сабята в гърлото му. Тримата новодошли веднага отбелязаха мъртвешката тишина, ала осъзнаха с малко закъснение, че нещо не е наред.

Докато прекрачваха прага, кикотът на Том Кобли тъкмо замлъкваше. Видях познати ботуши — бяха на Джулиан. Изскочих иззад вратата и го пронизах със сабята.

„Да беше ме убил, когато имаше възможност.“ Ще накарам да го напишат върху надгробната ми плоча.

Приклещен в рамката на вратата, Джулиан се втренчи ококорено първо в сабята, забита в гърдите му, а после в очите ми. На прощаване с този свят видя убиеца си. Последната му ругатня бяха капките кръв, които изкашля в лицето ми, преди да умре. Не е последният, когото съм убил. В никакъв случай. Ала беше първият.

— Том! Кенуей е тук! — извика някой в кръчмата, ала не беше необходимо — дори глупак като Том Кобли вече бе схванал.

Очите на Джулиан се изцъклиха и светлината в тях угасна. Той се плъзна, освободи се от сабята ми и се свлече пред прага като окървавен пияница. Зад него Том Кобли и синът му Сет бяха зяпнали, сякаш виждат призрак. После желанието им да се освежат с по халба бира и да се пофукат със среднощното си забавление се изпари, те се обърнаха и побягнаха.

Тялото на Джулиан ми препречваше пътя. Докато го прескоча, те спечелиха ценни секунди и изчезнаха в мрака. Сет обаче се бе препънал и тъкмо се изправяше на крака, докато Том, без да се обръща назад, без да спре, за да помогне на сина си, тичаше по шосето към фермерската къща от другата му страна. В миг налетях върху Сет, размахал окървавената сабя. Мина ми през ума той да е вторият, когото убивам. Кипях от гняв, а и казват, че първия път е най-трудно. А и щях да направя услуга на света, отървавайки го от Сет Кобли.

Не. Изпитах съжаление. И съмнение. Съществуваше възможност — нищожна, ала все пак възможност — Сет да не е бил там.

Вместо с острието пътьом го ударих с дръжката на сабята по тила. Възнагради ме гневен и болезнен крясък и той тупна на земята — в безсъзнание, надявах се. Заобиколих го бързо и се спуснах да догоня Том Кобли.

Знам какво си мислите. Нямах доказателство, че Том Кобли е бил там. Но знаех. Просто го знаех. В отсрещния край на шосето той рискува да погледне през рамо, преди да се улови с две ръце за ръба на каменната стена и да се прехвърли оттатък. Забеляза ме, простена уплашено и на мен ми остана време да отбележа, че макар да е пъргав за мъж на неговата възраст — страхът го пришпорваше допълнително, разбира се — го настигам. Преместих сабята в другата си ръка, за да прескоча стената, да се приземя на два крака и да продължа да го преследвам. Бях близо — надушвах вонята му — но той се шмугна зад барака и изчезна от погледа ми. Чух ботуши да хрущят по камъни наблизо, сякаш в двора има още някого. Запитах се дали не е Сет или собственикът на фермата. Или някой от „Олд Шилейла“. Съсредоточен да открия Том Кобли обаче, пропъдих размишленията.