Оливър Боудън - Черният флаг

Обичаха да пият ром, езикът им беше невъобразимо груб и пиперлив, а най-много си падаха по гръмогласните кавги. Спойката им обаче бяха капитанските правила. Капитанът, шотландец, се казваше Алекзандър Долзъл — едър мъж, който рядко се усмихваше. Придържаше се строго към правилата и често ни ги напомняше. Застанал на кърмата пред моряшкото сборище, струпано на квартердека, главната и предната палуба, той ни предупреждаваше как всеки заспал по време на дежурство ще бъде овалян в катран и перушина. Всеки, спипан с друг мъж, ще бъде кастриран. Никакво пушене в трюма. Никакво пикаене в баласта. (И разбира се, както вече ви казах, по-късно аз въведох същите правила на моя кораб.)

Бях зелен и нов на борда. През онзи етап от кариерата си не бих дръзнал да наруша правилата.

Скоро започнах да свиквам с ритъма на живота в морето. Усъвършенствах моряшката походка, научих коя страна на кораба да използвам в зависимост от посоката на вятъра и да се храня с лакти върху масата, та чинията ми да не се пързаля. Често бях на вахта, научих се как да измервам дълбочината в плитчините и основите на навигацията. Учех се и от моряците, които обичаха да разказват бомбастични истории за битки с испанците, изпъстрени с мъдрости от сорта на: „Червено небе нощем — радост за моряка. Червено сутрин — бъди нащрек“.

Времето. Ветровете… Какви роби им бяхме! Развилнееха ли се, ведрата атмосфера се сменяше с мрачна деятелност, защото ежедневната работа да задвижваме кораба ставаше въпрос на живот и смърт в бурята, когато хапвахме надве-натри между поддържането на платната, насмоляването на корпуса и изпомпването на водата. Всичко се вършеше с мълчаливото съсредоточено отчаяние на борбата за оцеляване. Тези дни бяха изтощителни, изцеждаха силите ни докрай. Будувах, катерех се по въжените стълби, изпомпвах водата и подремвах под палубата, сгушен до кила. После стихията се смиряваше и животът потичаше постарому. Наблюдавах по-възрастните моряци — как пият, играят на зарове, говорят за жени — и разбрах колко скромни са били подвизите ми в Бристол. Някои от другарите по чашка в тамошните кръчми се смятаха за закоравели пияници и побойници, ала де да можеха да зърнат спътниците ми в действие! Свадите избухваха за нищо. Вадеха се ножове. Потичаше кръв. През първия месец на кораба чух да се трошат повече кости, отколкото през целия си седемнайсет годишен живот. И не забравяйте — отрасъл съм в Суонси и Бристол.

Жаждата за кръв обаче се изпаряваше бързо, както се и разразяваше — мъже, допреди секунда притиснали ножове в гърлата си, се помиряваха с мечешки прегръдки, които изглеждаха болезнени като самата схватка, ала явно постигаха желания резултат. Правилата повеляваха всяка свада да бъде разрешавана на брега в дуел със сабя или пистолет. Никой не го искаше, разбира се. Едно е да се счепкаш с някого, друго — да рискуваш да умреш. Затова разприте приключваха мигновено, както и започваха. Страстите се разпалваха мълниеносно и стихваха светкавично.

Истинските вражди на кораба бяха рядко явление, ала съдбата ме забърка в такава. Разбрах го през втория или третия ден на борда на „Император“. Обърнах се, усетил нечий остър поглед да се впива в мен, и му отговорих с усмивка. Приятелска усмивка или поне така смятах. Дружелюбната усмивка за един обаче е предизвикателна усмивка за друг. Явно предизвиках гняв. Отвърнаха ми със страховита гримаса.

На другия ден на квартердека някой ме сръга толкова силно с лакът, че се строполих на колене. Вдигнах очи, очаквайки да видя ухилено лице и да чуя: „Спипах те!“, но видях същия мъж да се отдалечава със самодоволно изражение. Беше едър мъж. На такива не бива да им заставаш на пътя. Аз обаче се бях озовал точно там.

По-късно говорих с Фрайди — чернокож моряк, който често спеше на хамака до мен. Описах му мъжа, съборил ме на палубата, и той веднага се досети:

— Блейни ще да е бил.

Блейни. Така го наричаха всички. И за жалост — имам предвид, за мен — Блейни ме мразеше. Мразеше ме в червата. Имаше причина вероятно. Понеже всъщност никога не бяхме си разменяли нито дума, причината едва ли беше сериозна. Важното е, че съществуваше в главата на Блейни, а само това в крайна сметка имаше значение. Това, както и фактът, че Блейни е грамаден и — според Фрайди — много го бива със сабята.

Блейни, както навярно вече сте се досетили, бе един от мъжете, на които се натъкнах през първата ми вечер на „Император“. Знам какво си мислите — че е онзи, с когото разговарях, и иска да ми даде урок за безочието.