Оливър Боудън - Черният флаг

— Да — отговори стегнато капитан Причард, говореше с аристократичен акцент. Странно, напомни ми Каролин. — Известно ви е, че корабът ми принадлежи на британската компания „Ийст Индия“, нали? И се радваме на закрилата на флотата на Нейно Величество.

— Както и ние — отсече Долзъл и посочи червения флаг, който се развяваше на най-високата мачта.

— Мисля, че изгубихте тази привилегия в момента щом насочихте дулата на оръдията си към нас. Освен ако нямате основателна причина.

— Имаме.

Погледнах към моряците на „Галера“. Макар и на прицел, те следяха с интерес събитията на палубата ни. Карфица да паднеше, щеше да се чуе. Само плисъкът на морето в корпусите на корабите и шепотът на вятъра в платната нарушаваха тишината. Капитан Причард се изненада.

— Наистина ли?

— Да.

— Разбирам. Обяснете ми тогава.

— Е, капитан Причард, причината е, че напоследък морето носи оскъдна печалба. Хората ми са неспокойни. Чудят се как ще им платя. Затова нападнах „Галера“ — да плячкосам ценностите ви.

— Ти си капер — напомни му капитан Причард. — Продължиш ли по този път, ще станеш пират, престъпник. — Обърна се към целия екипаж на „Император“. — Всички ще бъдете обявени за издирване, флотата на Нейно Величество ще ви залови и арестува. Ще ви обесят на Дока на екзекуциите и ще изложат окованите ви във вериги тела на показ в Уопинг. Това ли искате?

„Ще умрем, смърдейки на лайна“, помислих си.

— Чух, че Нейно Величество се кани да подпише договор с испанците и португалците. Услугите на каперите вече няма да са й нужни. Какъв избор имам? — попита капитан Долзъл.

Капитан Причард преглътна, защото нямаше отговор. Сега — наистина за пръв път — видях капитан Долзъл да се усмихва широко, разкривайки уста, пълна с изпочупени и почернели зъби като опустошено гробище.

— Е, сър, предлагам ви да се оттеглим, за да обсъдим местонахождението на съкровищата, натоварени на кораба ви — продължи той.

Капитан Причард понечи да възрази, но Трафорд го сграбчи и го повлече по стълбите към каютата с картите. Моряците насочиха вниманието си към мъжете на „Галера“. Възцари се напрегната, заплашителна тишина. После чухме писъците.

Подскочих и приковах очи в каютата, където се бяха усамотили капитаните. Забелязах, че и Фрайди се взира във вратата й с неразгадаемо изражение.

— Какво става? — попитах го.

— Шшт! Говори по-тихо. Какво мислиш, че става?

— Изтезават ли го?

Той подбели очи.

— Ти какво очакваше? Да го почерпят с ром и туршия ли?

Писъците продължиха. Израженията на моряците на другия кораб се промениха. Преди миг ни наблюдаваха гневно, злобно, сякаш подготвят коварен контраудар. Все едно сме шайка мошеници, които ще бъдат пометени като глутница крастави кучета. Сега в очите им се четеше неподправен страх — че може да са следващите.

Странно. Чувствах се и засрамен, и окуражен от случващото се. И аз бях причинявал болка и скръб, ала никога не прибягвах към самоцелна жестокост. Долзъл би казал: „Не самоцелна жестокост, момче. Цел+а е да разберем къде е скрито съкровището“. Ала това бе полуистина. Стъпеха ли на „Галера“, хората му веднага щяха да открият пляката. Не, истинската причина да изтезават капитана бяха променените изражения на мъжете срещу нас. Капитан Долзъл искаше да всее ужас.

Не знам след колко време — навярно след четвърт час, когато писъците станаха оглушителни, а безсърдечното хихикане на моряците на „Император“ стихна и дори най-безмилостните започнаха да се питат дали болката не е достатъчна за днес, вратата на каютата с картите се отвори. Долзъл и Трафорд излязоха. Капитанът огледа хората си с мрачно задоволство. После насочи очи към плахите лица на моряците на „Галера“. Накрая посочи към мен.

— Ти, момче!

— Ддд… да, сър — заекнах.

— В каютата, момче! Пази капитана, докато разберем дали информацията му е вярна. Ти също — посочи другиго.

Не видях кого, защото тръгнах бързо към квартердека, проправяйки си път през моряшкото море, напиращо да залее борда на другия кораб. После влязох в каютата, където ме очакваше първата изненада. Голямата маса за хранене, както и масата на кормчията с картите, инструментите за навигация и диаграмите бяха отместени настрани. В средата на помещението седеше капитан Причард. Вързаните му ръце бяха извити зад гърба. Долових странна, необяснима миризма. Главата на капитан Причард клюмаше. Щом чу вратата да се отваря обаче, той отлепи брадичката си от гърдите и помътените му от болката очи се втренчиха в мен.