Е, сгрешили сте, ако сте си го помислили. Блейни беше един от другите, които седяха върху буретата и играеха на зарове — недодялан свиреп мъж с изпъкнало чело и гъсти, постоянно смръщени вежди, сякаш е вечно учуден. През онази нощ почти не го забелязах и хвърляйки поглед назад, сигурно точно това го бе разгневило. Почувствал се е пренебрегнат и така се е породила враждата.
— Защо ли ми има зъб? — попитах Фрайди:
— Не му обръщай внимание — сви рамене той и затвори очи да покаже, че разговорът ни е приключил.
Така и правех. Не му обръщах внимание. И така очевидно го ядосвах още повече. Блейни не искаше да го пренебрегват. Искаше да го забелязват. Да се страхуват от него. Безстрашието ми разпалваше яростта му.
Имах и други грижи. Слухът например, че капитана го сърбят ръцете за трофеи. От месеци не бяхме нападали чужд кораб и не бяхме плячкосали и половин пени. На кораба се надигаше ропот. Най-силно недоволството кипеше в неговата каюта. Всички разбираха как капитанът смята, че изпълнява своята част от сделката, ала не получава обещаното в замяна.
Каква сделка ли? Е, каперите служеха на Нейно Величество като неофициални войници във войната срещу Испания. В отплата, разбира се, ни позволяваха да нападаме безнаказано и колкото ни се иска испански кораби. Известно време било точно така. Постепенно обаче испанските кораби намаляваха. По пристанищата чувахме слухове, че се вижда краят на войната и скоро ще бъде сключено мирно споразумение.
Капитан Долзъл беше прозорлив мъж и умееше да предвижда откъде ще задуха вятърът. Щом останахме без плячка, реши да предприеме ход отвъд пълномощията, отредени ни от Короната.
Трафорд — помощник-капитанът — застана до капитан Долзъл, който свали тривърхата си шапка и избърса потта от челото си. Нахлупи я отново и се обърна към нас.
— Това нападение ще ни направи богати, момчета — джобовете ви ще се напълнят до пръсване. Ала ви предупреждавам, както изисква капитанският ми дълг, че начинанието е рисковано.
Рисковано. Да. Рискът да ни заловят, да ни осъдят и да увиснем на бесилото. Казвали са ми, че обесените си изпразвали червата. Затова овързвали бричовете на пиратите около глезените. Този срам ме плашеше най-много. Не исках Каролин да ме запомни така — увиснал на въжето, смърдящ на лайна.
Не бях напуснал Бристол, за да стана престъпник, пират. Останех ли на „Император“, приемех ли плана на капитана, щях да стана точно такъв. Щяха да ни погнат не само военните кораби на компанията „Ийст Индия“, ами и на Нейно Величество. Не, исках да бъда капер, а не пират. Ала не биваше да се връщам у дома без пари. По онова време си въобразявах, че богатството ще изкупи главата ми и ще усмири враговете ми. Но трябваше да го спечеля законно. Не се подсмихвайте иронично. Сега знам колко нелепо звучат думите ми. Тогава обаче все още имах кураж и мечти. И когато чух предложението на капитана и той обясни как е наясно, че не всички на кораба ще пожелаят да участват в беззаконието, и подкани всички, които не желаят, да го кажат сега, та да им помогне да напуснат кораба, аз понечих да пристъпя напред. Фрайди се протегна крадешком и ме възпря. Не ме погледна. Просто ми попречи да помръдна, вперил очи някъде в далечината. Прошепна ми с половин уста: „Чакай“. Не се наложи да чакам дълго. Петима от екипажа застанаха пред другите — добри мъже, които не искаха да бъдат пирати. Капитанът заповяда на помощника си да изхвърлят петимата добри мъже в морето. Реших занапред да си държа езика зад зъбите. И още нещо — да изпълнявам заповедите на капитана, докато взема своя дял от парите, а после да избягам, да се цаня на друг каперски кораб — все пак вече бях опитен моряк — и да отричам да съм бил на „Император“, когато е извършено ужасното престъпление.
Планът ми не беше безупречен, имаше недостатъци, признавам. За кой ли път се оказвах притиснат в ъгъла, принуден да избирам между не особено привлекателни възможности.
Когато виковете на хвърлените зад борда моряци стихнаха, капитанът ни запозна подробно с плана си. Не възнамеряваше все пак да нападаме Кралската флота — това би било самоубийство. Целта ни се движеше край западния африкански бряг и през януари 1713 година „Император“ отплава натам.
Януари, 1713 година
Плавахме между островите и пускахме котва в закътани заливи и речни устиета. Изпращаха ни за провизии — дърва, вода, вино, ром. Понякога оставахме дни наред и ловяхме костенурки, птици, кози и свине, за да се прехранваме.
Читать дальше