Оливър Боудън - Черният флаг

Сниших се зад стената на бараката и се ослушах. Където и да беше, Кобли не се движеше. Погледнах наляво и надясно и видях само постройки — черни правоъгълници на фона на тъмносивата нощ. От време на време проблейваше коза, чувах щурците и нищо повече. От другата страна на пътя прозорците на кръчмата светеха, ала сградата изглеждаше притихнала. После в почти потискащата тишина се сипна чакъл. Том Кобли ме причакваше зад бараката. Премислих позициите ни. Той предполагаше, че ще се втурна безразсъдно към него, заобикаляйки бараката. Затова много бавно и възможно най-безшумно пропълзях към срещуположния ъгъл. Трепнах, защото краката ми разбутаха чакъла, и се помолих Том Кобли да не е доловил звука. Запромъквах се напред, притиснат към стената на пристройката. Доближих края на стената и се ослушах. Ако бях прав, Том Кобли ме дебнеше зад другия ъгъл. Ако грешах, чакаше ме нож в корема. Затаих дъх и рискувах да надникна. Бях преценил правилно. Том Кобли стоеше зад далечния ъгъл — с гръб към мен и вдигнал ножа. Лесна мишена, защото ме очакваше от погрешната посока. С три крачки щях да го стигна и да забия острието си в гърба му, преди да успее да пръдне. Но не. Исках го жив. Исках да разбера кои са съучастниците му. Кой е високият мъж с пръстена, наредил на Джулиан да не ме убива. Затова го разоръжих. Буквално. Спуснах се напред и му отсякох ръката. Е, поне такова беше намерението ми. Неопитността ми със сабята обаче си каза думата. Или пък острието бе твърде притъпено? Както и да е, замахнах, стиснал дръжката с две ръце, към рамото на Кобли и сабята преряза ръкава му и се заби в плътта, но не отсече ръката. Поне изпусна ножа. Кобли изпищя и отскочи назад. Улови се за раната, от което се разплиска кръв по стената и пръстта. В същия момент долових движение в мрака и си спомних шума, който бях чул, вероятно от трети човек. Твърде късно. От сенките се появи силует, озарен от лунната светлина. Видях безизразни очи зад качулка и работен гащеризон и ботуши, някак си прекалено чисти.

Горкият Том Кобли. Не разбра какво го чака и буквално се наниза гърбом върху сабята на непознатия. Острието се подаде през ребрата му, обляно в кръв. Той го погледна и простена за сетен път. После мъжът с качулката издърпа сабята си и тялото на Том Кобли се свлече тежко върху земята. Сещате ли се за поговорката: „Врагът на моя враг ми е приятел“. Нещо такова. Е, винаги има изключения, потвърждаващи правилото. В моя случай изключението бе мъжът с качулката и окървавената сабя. На врата ми още личеше болезненият белег от пръстена му. Лицето ми туптеше от юмруците му. Нямах представа защо уби Том Кобли, а и ми беше все едно. С боен вик се хвърлих напред и остриетата на сабите ни проехтяха като камбани в тихата нощ. Той парира с лекота удара. Един. Втори. Нападателната ми позиция тутакси се смени е отбранителна — защитавах се непохватно и бавно. Неопитен със сабята ли? Не, всъщност изобщо не умеех да се бия със сабя. Все едно размахвах пръчка. Неговата сабя изсвистя във въздуха и отвори рана в ръката ми. Усетих как топлата кръв потича по бицепса и напоява ръкава ми. С кръвта се отцеждаше и силата ми. Не се биехме. Вече не. Той си играеше с мен. Играеше си с мен, преди да ме убие.

— Покажи ми лицето си — предизвиках го задъхано, ала той не отговори.

Единственият признак, че изобщо ме е чул, беше лекият присмех в очите му. После дъгата на оръжието му ме заблуди. Реагирах бавно — не малко, а много бавно — и не успях да го спра да рани за втори път ръката ми. Удари отново. И още веднъж. Осъзнах, че нанася раните прецизно като лекар — колкото да ме обезвреди, но да не пострадам непоправимо. Достатъчно да ме обезоръжи. В крайна сметка така и не усетих как сабята се изплъзва от пръстите ми. Чух я как тупва в пръстта и погледнах надолу — лежеше на земята, а кръвта от порязаната ми ръка струеше върху нея.

Предположих, че ще свали качулката. Сгреших. Той насочи върха на сабята си към мястото точно под брадичката ми, а с другата ръка ми даде знак да коленича.

— Не ме познаваш, щом смяташ, че ще умра на колене, страннико — казах му, обзет от странно спокойствие пред лицето на поражението и смъртта. — Позволи ми да се изправя.

Той проговори с дълбок, безизразен глас, вероятно престорен.

— Няма да умреш днес, Едуард Кенуей. Но знай, че ако утре не отплаваш с „Император“, тази нощ е само началото за всеки, носещ името Кенуей. Тръгнеш ли, повече беди няма да споходят майка ти и баща ти. Не заминеш ли, ще страдат. Всички ще страдате. Разбираш ли?