Оливър Боудън - Черният флаг

— А ще науча ли кои са милостивите ми врагове? — попитах.

— Не. Знай само, че на света има сили, по-могъщи, отколкото предполагаш. Тази нощ ги видя как действат. Какви страдания причиняват. Нека това бъде краят. Не се връщай никога по тези брегове. А сега, Едуард Кенуей, ще коленичиш!

Сабята му се вдигна и дръжката й се стовари върху слепоочието ми.

Събудих се на „Император“.

Поне си мислех, че съм на „Император“. Надявах се. С туптяща глава се изхлузих от хамака, стъпих на палубата и отлетях напред. Паднах по лице върху дъските и известно време — миг-два — се питах защо се чувствам толкова пиян, след като не помня да съм пил. Само дето не бях пиян, разбира се. Защо тогава се движеше подът? Люлееше се и след като го почаках малко да спре, осъзнах, че постоянното клатушкане е именно такова — постоянно. И няма да спре. Изправих се нестабилно, залитайки върху стърготините, разперил ръце, сякаш пристъпвам върху тясна греда. Тялото още ме болеше, ала се възстановявах — раните ми бяха позараснали. Явно бяха минали един-два дни. В следващия момент ме блъсна миризмата. Не, не миризма — смрад. Как вонеше само! Смесица от лайна, пикня, пот и морска вода. По-късно разбрах, че тази воня е характерна за трюма на кораба. Всеки месарски магазин и всяка кръчма имат собствена миризма — същото важи и за корабните трюмове. Страшното е колко бързо свикваш с нея. Миришеше на мъже, а на „Император“ имаше сто и петдесетима. Когато не работеха по палубата, не се катереха по платната и не се тълпяха в камбуза, спяха под оръдията или в хамаци като онзи, в който се бях събудил. Чух един от тях сега да хихика в сенките, когато корабът се лашна и ме запрати в дървена греда, а после безмилостно ме блъсна в срещуположния пилон. Моряшка походка. Така я наричаха. Трябваше да я усвоя.

— На „Император“ ли сме? — попитах мрака.

Корабът проскърца. Щях да свикна със скърцането, както и с миризмата и с моряшката походка.

— Да, на „Император“ сме.

— Нов съм тук! — извиках към сенките, стиснал пилона, сякаш животът ми зависи от това.

— Не думай! — разсмя се дрезгаво събеседникът ми.

— Колко далеч сме от сушата?

— Един ден. Доведоха те в несвяст. Прекалил си с пиячката сигурно.

— Нещо такова — отвърнах с побелели от стискането кокалчета.

Умът ми се насочи към събитията от предишните два дни, ала беше все едно да се вайкам над отворена рана. Твърде скоро, твърде болезнено. Налагаше се да осмисля случилото се. Да се изправя лице в лице с чувството за вина и да напиша писма. (Писма, които нямаше да успея да напиша, ако Каролин не беше ме научила, напомних си и пак ме обзе разкаяние.) Ала всичко щеше да почака.

Иззад мен долетя протяжно стържене. Извърнах се, присвих очи и щом свикнаха с полумрака, различих шпил. Горе ехтяха стъпките и виковете на моряците, работещи на палубата. Шпилът простена, проскърца пак и се завъртя.

Дърпайте! Изкрещя някой горе. — Дърпайте!

Въпреки всичко звукът ме превърна отново във възторжено малко момче. Озърнах се. От двете ми страни се редяха преносими оръдия. Дулата им приглушено сияеха в мрака. В другия край на помещението забелязах въжена стълба, увиснала от озарен от слънцето квадрат. Тръгнах към него и се изкачих на квартердека.

Скоро разбрах как спътниците ми са усвоили моряшката походка. Те не само се обличаха различно от мъжете на сушата — с къси куртки, карирани ризи, дълги брезентови панталони — но и се движеха различно. Целите им тела сякаш следваха инстинктивно ритъма на кораба. През първите няколко дни вълните под нас ме мятаха от греда на греда и току се просвах върху палубата, предизвиквайки гръмогласен смях. Не след дълго обаче — точно когато свикнах и с миризмата в трюма, и с натрапчивото скърцане на корпуса, и с усещането, че от необятното море ме делят паянтови дъски и няколко слоя смола — се научих да се движа в синхрон с водата, с „Император“. Скоро и аз ходех като другите моряци на борда.

Спътниците ми бяха кафяви като орехова черупка — всичките. Повечето носеха шалове или кърпи, завързани хлабаво около вратовете им, имаха татуировки, бради и златни обеци. Обветрените лица на по-старите моряци приличаха на стопени свещи, с вечно присвити, предпазливи очи. Повечето бяха десетина години по-възрастни от мен. Бързо разбрах, че са откъде ли не — Лондон, Шотландия, Уелс, западното крайбрежие.

Около една трета бяха чернокожи — избягали роби, потърсили свободата в открито море. Капитаните и другите моряци се отнасяха с тях като с равни — или по-точно като с отрепки като всички останали. Имаше неколцина и от американските колонии — от Бостън, Чарлстън, Нюпорт, Ню Йорк и Сейлъм. Повечето носеха постоянно оръжия — закривени къси саби, ками, кремъклийки. Пистолетите винаги бяха поне по два. Скоро научих причината — опасността първият да засече заради овлажнелия барут.