Оливър Боудън - Черният флаг

— Какво ще кажеш да го обмисля над още една халба?

— Както желаеш.

Пред мен се появи нова халба и аз се заех да я изпратя в историята. В ума ми кръжаха смутни мисли. Той имаше право. Това беше най-пагубното в целия разговор. Емет Скот имаше право. Обичах Каролин, ала бях неспособен да й осигуря приличен живот. Съпружеският дълг повеляваше да приема предложението му.

— Тя не иска да заминавам — отбелязах.

— А ти?

— Искам да подкрепи плана ми.

— Няма да стане.

— Не съм изгубил надежда.

— Ако те обича наистина, няма да те подкрепи.

Макар и пиян, разбирах логиката му. Съзнавах, че е прав. И той знаеше, че е прав.

— Имаш врагове, Едуард Кенуей. Много врагове. Някои — могъщи. Защо не си отмъщават според теб?

— От страх?

Пиянската арогантност си казваше думата.

— Не, разбира се — изсумтя презрително той. — Щадят те заради Каролин.

— Значи ако приема предложението ти, вече нищо няма да ги спира.

— Нищо, освен моята закрила.

Не бях сигурен. Изпих още една халба, взрян в унилото му лице. Не си тръгваше — самото му присъствие ми напомняше колко оскъдни са възможностите ми. Станах да си вървя, но краката ми се подгънаха и се наложи да се уловя за масата, за да не падна. Бащата на Каролин ме подхвана с отвратено изражение и ме поведе към къщи — не за да не пострадам, а за да се увери, че Каролин ще ме види в какво състояние съм. Така и стана. На влизане плетях крака и се кикотех пиянски. Баща й изпъчи гърди и отсече:

— Този мъж е развалина, Каролин. Негоден да живее на сушата, камо ли по море. Замине ли за Новия свят, ще ти причини само страдания.

— Татко… татко…

Тя се разхлипа. Аз се строполих върху леглото и видях как ботушите му се отдалечават и той излиза от стаята.

— Дърт червей — проломотих. — Не е прав за мен.

— Надявам се — отвърна тя.

Тласкан от пиянска самонадеяност, възкликнах:

— Вярваш ми, нали? Не ме ли виждаш, застанал на палубата на кораб, плъзгащ се към пристанището? Горд, достоен капитан с джобове, препълнени с дублони. Аз си го представям.

Погледнах я. Клатеше глава. Не си го представяше.

На другия ден, щом изтрезнях, не си го представях и аз.

Беше въпрос на време, предполагам. Липсата на перспектива се превърна в трети член на семейството ни. Прехвърлях отново и отново възможностите. Парите на Емет Скот в замяна на дъщеря му. Мечтите ми да отплавам.

И двете означаваха да разбия сърцето на Каролин.

На другия ден посетих Емет Скот. Похлопах на вратата на къщата на Хокинс Лейн. Отвори ми Роуз, естествено.

— Господин Кенуей — учуди се тя и поруменя леко. Настъпи неловко мълчание. После тя ме помоли да почакам и не след дълго ме отведе в кабинета на Емет Скот — голямото писалище в средата на стаята и тъмната ламперия й придаваха мрачен, сериозен вид. Емет Скот седеше зад писалището. В сумрака приличаше на гарван с тъмната си коса, мъртвешкото лице и изпитите скули.

— Обмисли ли предложението ми? — попита той.

— Да. И реших да ти съобщя възможно най-скоро решението си.

Той скръсти ръце и устните му се извиха в победоносна усмивка.

— Дойде да си вземеш лептата значи? Колко струва дъщеря ми?

— Колко беше готов да платиш?

— Бях готов?

Мой ред беше да се усмихна, ала внимавах да не прекалявам. Опасен човек беше Емет Скот. Играех рискована игра с коварен противник.

— Реших да замина за Новия свят. Знаех къде да потърся Дилан Уолъс. Бях съобщил новината на Каролин.

— Разбирам.

Той събра замислено върховете на пръстите си.

— Ала не възнамеряваш да заминеш завинаги?

— Не.

— Имах предвид сделка при други условия.

— Да — кимнах. — Всъщност ти предлагам ново споразумение. Надявам се да разбереш колко е изгодно. Аз съм Кенуей, господин Скот, имам гордост. Обичам дъщеря ти, колкото и да ти е неприятно, и й желая само доброто. Искам да се върна от плаването като богат мъж и да предоставя на Каролин живота, който заслужава. Живот, който ти също смяташ, че й се полага.

Той кимна, но присвитите устни издаваха презрението му.

— И?

— Давам ти дума, че няма да се върна, преди да забогатея.

— Разбирам.

— И ти давам дума да не казвам на Каролин, че си възнамерявал да я откупиш.

— Разбирам — повтори той с потъмняло лице.

— Искам само да ми дадеш възможност да натрупам състояние и да осигуря на Каролин живот, с какъвто е свикнала.

— Ще продължиш да й бъдеш съпруг. Не исках това.

— Смяташ ме за непрокопсаник, недостоен да й бъде опора. Надявам се да докажа, че грешиш. Докато ме няма, несъмнено ще виждаш по-често Каролин. Нищо чудно омразата ти да надделее и да се възползваш от възможността да я настроиш срещу мен. Освен това може да загина и в този случай тя ще се върне завинаги при теб — млада вдовица, която ще си намери нов съпруг. Как намираш предложението ми? В замяна моля само да ми позволиш да осъществя безпрепятствено Плана си.