Йохана Синисало - Никога преди залез

По думите на изтъкнатия български литературо­вед Боян Ничев ,,[в]ечните образи от митологичен произход са обемни и същевременно схематични. Те са свързани с дадена гранично-екзистенциална ситуа­ция, „изчерпват се“ с нея, въпреки че вътре в нея имат широк простор за голямо интерпретационно движение“ (в „Основи на сравнителното литературознание“, 1986: 141). Финландската авторка взима наготово об­раза на трола от народната традиция и изгражда роман, чиято структура наподобява пъзел, преднамерено имитира човешкия подход да си съставя представа за нещо, събирайки откъслечна информация. Желанието ѝ е да принуди читателите да използват своя ум, да се оцитат да конструират една нова, но недотам различ- на вселена от уликите и фрагментите, които им се по­дават хапка по хапка. Алегориите, символите и подтекстът за нея са част от предимствата на съвременната фантастика, но всъщност тя прилага един стандартен похват: образносюжетното наследство на дадена цивилизация поначало се използва от всяко ново време, което се опитва да каже нещо за себе си чрез предзададените литературни типове, запълвайки ги със собствено съдържание. Впоследствие успехът на книгата окуражава Синисало да пише безскрупулно и субекти- вистично. Тя признава, че хомоеротичната нишка не е била проблем за нея, тъй като е имала за цел да про­вокира - в качеството си на писателка от женски пол. Посредством героите си Синисало изучава оковите на нашето мислене, всичко онова, което не сме способни (или сме отвикнали) да усещаме, затова се отчуждава­ме от него безкомпромисно, инстинктивно - и го маргинализираме. Със своята полифония от гласове писа­телката разтърсва реалността, сглобява историята отрязък по отрязък, придвижвайки се последователно от прастарите езически заклинания до иконите на съвременната попкултура. Синисало преплита митологичната информация и спецификата на нашето собствено ежедневие с такова майсторско умение, че шевовете между кръпките от разножанрови и разностилови откъси не личат - сглобени са с вещина, сякаш винаги са представлявали едно неделимо цяло.

Тази умела комбинация от съвременни екологични и урбанистични проблеми от една страна, и фолклорни мотиви от друга, ни отваря очите за скритите светове в нашите собствени градове, дори в сградите, които обитаваме. Макар да не вярваме в подземни народи и пещерни обитатели, ние успешно се изолираме в очевидната си реалност, загърбвайки хомосексуалните, имигрантите, жертвите на трафик на хора и домашно насилие. Те са сред нас и същевременно не съществуват, тайничат, страхуват се да се покажат на дневна светлина, защото там ги грози най-лошото - а именно нашето собствено нехайство.

Синисало стъпва върху изконната, здраво утвърдена база, за да изобличи днешните стереотипи и невежество, при това с (твърде) добронамерен хумор. Нейният естетически изящен трол иначе олицетворява всичко онова анималистично и забранено в сексуален план, от което страним и се пазим. Авторката осмива недостатъците на всяка една описвана в романа социална среда, поставяйки в нея по едно чуждо създание. Вариациите на темата за другостта ни отвеждат не само до връзката между човека и природата и затвореното пространство на еднополовите отношения, но и до извращенията в така близкото ни обкръжение от стандартни, цивилизовани съпружески двойки. Чрез ясно доловимите или добре прикрити конфликти Синисало чепка въпроса за жестокостта, за нейната съзнателна и несъзнателна употреба и в крайна сметка ни отвежда до заключението, че може би все пак човекът е най-големият звяр в природата, защото действията му са преднамерени, а не инстинктивни и подбудени от стремежа към самосъхранение. За нея добрите и лошите не се подбират по биологичен вид и други по­добни стереотипни характеристики, а по своята сетивност, по естествената чистота на помислите си отвъд моралната система на социума. Наред с всички открити въпроси и отворени вратички, които творбата оставя след прочита, неизбежно разсъждаваме над това кое ли е мерилото за човешкост - дали разумът ни издига над животните, дали образованието и социалните облаги ни дават власт над „примитивните“ народи, или на практика ни лишават от иначе вродената ни хуманност. А дивата природа всъщност се оказва изненадващо адаптивна, тя не само ни заобикаля, не само се приближава с всяка следваща наша грешка, а може би иска и да ни намекне, че не бива да сме сигурни в собствената си победа. Та кои в крайна сметка са сменените деца в историята за трола?