Йохана Синисало - Никога преди залез

Това би обяснило и много други неща.

Феромони отвъд границите на вида? Не е невъз­можно. Мускусът например влудява както овцебика, така и султана в неговия харем.

Феромон, който влияе само на мъжките екземпля­ри? Очевидно. А феромон, който въздейства само на определени мъжкари? Онези, за които е особено важно да направят впечатление на други мъжки индиви­ди?

Защо не.

А дали - задавам си въпроса, обзет от сладостен страх, сякаш пристъпвам по хрущящ еднонощен лед - в цялата тази работа няма и нещо друго, различно от сумата на молекулярни случайности?

Защо са тук?

Защо - съдейки по преданията и приказките често - са имали вземане-даване с хората точно по време­то, когато жилищата им вече сериозно са започвали да никнат из горската пустош? После, в началото на но­вата ера, са били сведени до митове и легенди. Дори и след официалното си откриване, те са останали при­таени. Сега обаче сме свидетели на някакъв подобен пробив, точно както по времето, когато човекът се е опитвал да прокуди троловете от собствените им те­ритории.

Вече се случва.

Завръщат се, устремени към същата онази цел от епохата, за която разказват приказките: историите за тролове, заселили се съвсем близо до хорските обита- ния, въртяли търговия с тях и практикували културен обмен, внедрявайки собствените си малки в човешки­те домове...

Завръщат се, а боклукчийските кофи и бунищата са новите им жертвени камъни.

Пристигат, защото са принудени. Интензивното ле­совъдство, замърсяването и намаляването на дивечо­вите популации са ги притиснали в ъгъла.

Глобалното затопляне.

Разсмивам се с глас и си поръчвам още пиячка. Уис­кито привършва, скръцва капачката на бутилка джин, наливам, вдигам чаша и наоколо ми изниква гора.

Песи. Едва не поглеждам към пода до мен, какво ли прави тук, дали се кани да скочи в скута ми? Тога­ва разбирам и бузите ми пламват. Джинът. Мирисът на гора. Хвойновите плодчета и Келвин Клайн. Кол­ко ефективна и асоциативна била паметта на човешко­то обоняние.

Тъкмо да бутна чашата настрана, ала напрягам мус­кулите на бузите си и я прекатурвам. Потискам потръпване, макар устата ми най-напред да се изпълва с хлад, а сетне стомахът ми - с горещ блуждаещ огън.

Завръщат се, следвайки примера на врабчетата и гълъбите, на плъховете - съжителстват с нас, щем или не щем. Ядат каквото сме сметнали за излишно, кра­дат по малко и спят в нашите изоставени сгради. Ходят като чародеи по плевниците, както повелява традици­ята. Изтикват собствената си територия навътре в чо­вешките поселения, най-подмолно, а ние дори не забе­лязваме, преди да се озоват сред нас.

Дано са доволни.

Ала най-сигурното и неопровержимо доказателство за съществуването на земните духове е фактът, че мнозина дори и в наши дни са зърнали със собствените си очи тоя земен народ, даже са говорили и общували с представите­лите му. Не бива да се съмняваме в тях, понеже са стари християни, които не си припомнят врели-некипели.

Внезапно Песи замръзва.

Вече сме съвсем близо до района на Халимасярви и никой не ни е притеснявал. Добре че слънчевите лъчи падат все по-косо, започва да се спуска мрак, лек като паяжина.

Пих вода от потоците и се чувствам щастлив при мисълта, че във всеки един момент бих могъл да зас­пя под някой смърч, в палатката на клоните, които се протягат до земята, върху бакърения кожух на окапа­лите иглички.

Песи върви с мен, макар действително да се откло­нява из храсталаците, като на моменти съвсем се скри­ва от полезрението ми - Боже, как безшумно се при­движва из гората - ала въпреки страха ми не е тръг­нал по свой собствен път под сенките на смърчовете, нанякъде, където знам, че никога не бих съумял да го последвам.

Сега обаче се вцепенява, а опашката му шава по на­чин, различен от когато и да било. Плющи в дъга с ви­соко напрежение и по мое мнение изразява както въз­буда и мъничко боязън, така и...

... силна и дълбока обич.

Тъкмо съм разгадал реакцията на Песи, в полезре­нието ми се изпречва тъмна сянка.

Материализирала се е иззад един ствол, подобно на призрак от кошмар - само преди миг не беше тук, сега е и цялото ми тяло се сковава, внезапно се превръщам в бясно задъхано, не особено вкусно, увито в гортекс парче месо.

Песи обезумява от радост.

Подобно на пале, засилило се към майка си, той ху­ква на подскоци към гигантския мъжкар - спокойно би могъл да се окаже мускулестият, разкошно лъскав по- голям брат на трола от музея. Умилква се, закача се с лапи, скача и ближе с езиче, докато мъжкарят, баща му или алфата без съмнение, небрежно не го избутва зад гърба си с лявата си лапа.