Ърнест Клайн - Играч първи, приготви се

Докато Макс подготвяше Вонегът за кацане, се приготвих за евентуална битка, като заредих бронята си и подкрепих аватара си с няколко порции космическа храна. Аркайда бе едновременно зона, разрешена за битки, и хаотична зона — което означаваше, че на нея можеха да се използват и магии, и технологии. Поради това бе изключително опасно място. Заредих всички бойни модули, с които разполагах, за да бъда подготвен за всякакви ситуации.

Когато съвършено гладката стоманена рампа на Вонегът се спусна, тя се очерта в рязък контраст на фона на цифровата чернота на планетата. Слязох от кораба и въведох код на клавиатурата на дясната си китка. Рампата се прибра и охранителната система на кораба се активира с пронизително писукане. Около корпуса на Вонегът се спусна прозрачен син щит.

Взрях се в хоризонта — нащърбена зелена векторна линия, която трябваше да внуши наличието на планини. Тук, на повърхността, Аркайда изглеждаше точно така, като че ли се намирах в Battlezone от 1981 г. — класическа игра на Атари. В далечината триъгълен вулкан бълваше зелени пиксели лава. Дори човек да тичаше дни наред към вулкана, той винаги си оставаше на хоризонта. Също като в старите видеоигри, пейзажът на Аркайда никога не се променяше, дори да се обиколеше цялата планета.

По мое нареждане Макс бе приземил Вонегът на площадка близо до екватора в източното полукълбо. Там бе празно и бе пусто. Стоях достатъчно близо, за да видя, че зелените точки, разположени равномерно по повърхността на планетата, бяха всъщност отворите на входните тунели — неоновозелени кръгове с диаметър десет метра които водеха под земята. Аркайда беше куха и всички експонати в музея се намираха под повърхността ѝ.

Докато вървях към най-близкия входен тунел, чух отдолу да гърми силна музика. Познах песента Засипи ме със захар на Деф Лепард от албума Истерия (Епик Рекърдс , 1987 г.) Стигнах до сияещия зелен кръг и скочих в него. Щом аватарът ми полетя надолу в музея, зелената векторна графика изчезна и се озовах в цветна обстановка с висока резолюция. Всичко наоколо отново изглеждаше истинско.

Под повърхността на Аркайда имаше хиляди зали с класически видеоигри, всяка от които представляваше направена с любов възстановка на зала, която бе съществувала някъде в истинския свят. Още от зората на ОАЗИС хиляди възрастни потребители идваха тук и програмираха до последната му подробност виртуално копие на местната зала за видеоигри от детството си, която така ставаше постоянна част от музея А във всяка от тези игрални зали, зали за боулинг и пицарии покрай стените бяха подредени класически аркадни игри. Тук под земята, имаше поне по едно копие от всеки игрален автомат, създаван някога. Оригиналните игри бяха записани в програмния код на планетата, а дървените шкафове на автоматите бяха проектирани да изглеждат като старинните си първообрази.

Отделните етажи на музея се състояха от просторни пещери, свързани с мрежа от подземни улици, стълбища, асансьори, ескалатори, стълби, пързалки, вратички и тайни коридори. Приличаше на огромен, многоетажен подземен лабиринт. Беше много лесно да се изгубиш в плетеницата, затова на дисплея си държах отворена триизмерна холографска карта. Мястото, на което се намираше аватарът ми в момента, бе отбелязано с примигваща синя точка. Бях влязъл в музея до стара игрална зала, наречена Замъкът на Аладин, разположена близо до повърхността. Натиснах върху картата точка близо до ядрото на планетата, като така посочих, че искам да стигна до там, и софтуерът начерта най-краткия маршрут, по който можех да мина. Затичах се по следата.

Музеят бе разделен на слоеве. Тук, близо до кората на планетата, се намираха последните произвеждани някога игрални автомати от първите десетилетия на XXI в. Почти всички бяха кабини за симулации със сензорни устройства от първо поколение — вибриращи столове и накланящи се хидравлични платформи. Имаше множество свързани в мрежа автомобилни симулатори, които позволяваха на играчите да се състезават помежду си. Тези игри бяха последните от своя вид. Домашните игрални конзоли бяха изместили повечето игрални автомати, но след създаването на ОАЗИС изобщо престанаха да се произвеждат.

Колкото по-надолу в музея слизах, толкова по-стари ставаха игрите. Сега се намирах на нивото с аркадни автомати от началото на века, където имаше много екшън игри и на големи плоски монитори едри ъгловати фигури се пребиваха една друга. За игрите със стрелба се ползваха груби сензорни светлинни оръжия. Имаше такива с танци. Щом стигнах до по-долното ниво, всички вече изглеждаха еднакви. Всяка от тях се помещаваше в голям правоъгълен дървен шкаф с кинескоп и ръбати копчета и лостове за управление. Джойстици, бутони, волани и топчета. За тези игри се използваха ръцете и очите (а понякога и краката). Нямаше никакви сензорни устройства. Когато играеш на тях, не усещаш нищо. А колкото по-надолу слизах, толкова по-недодялана ставаше и графиката.