Ърнест Клайн - Играч първи, приготви се

— Добре дошли в Контактът — каза монотонно. — Имаме няколко свободни сепарета и няма нужда да чакате. Информация за цените можете да видите тук. — Той посочи към екрана, монтиран над тезгяха точно пред мен, а после очите му се изцъклиха, когато насочи вниманието си към света във визьора.

Разгледах цените. В момента свободни бяха няколко терминала с различно качество и цена. Икономичен, стандартен, луксозен. Срещу всеки имаше подробно описание на вариантите за наемане. Можех да наема терминал на минута или да платя такса за цял час. В цената се включваха ръкавици и визьор, но наемането на сензорен костюм се заплащаше допълнително. В договора за наем имаше многобройни забележки с дребен шрифт за глобите, които се налагат, ако повредиш апаратурата, и безброй предупреждения, че Контактът не носи отговорност за никое от действията ти, при никакви обстоятелства, особено ако си направил нещо незаконно.

— Искам да наема луксозен терминал за дванайсет часа — казах аз.

Служителят повдигна визьора си.

— Знаете, че трябва да платите предварително, нали?

Кимнах.

— Искам да наема и високоскоростна връзка. Трябва да прехвърля много информация в акаунта си.

— Прехвърлянето на данни струва допълнително. Колко ще качите?

— Десет зетабайта.

— Да му се не види — прошепна той. — Какво ще качваш в акаунта си? Библиотеката на Конгреса ли?

Не отговорих на въпроса му.

— Искам и пакетът Мондо Ъпгрейд.

— Добре — отвърна предпазливо служителят. — Общата ви сметка е единайсет хиляди. Поставете палец на барабана и ще ви обслужим веднага.

Той ме изгледа доста изненадано, когато на монитора се изписа, че сметката е платена. После сви рамене и ми подаде карта, визьор и ръкавици.

— Кабина 14. Последната врата отдясно. Тоалетната е в дъното на коридора. Ако изцапате нещо, ще ви удържа oт депозита. Повръщано, урина, сперма и други такива. А тук чистя аз, така че, моля ви, въздържайте се.

— Добре.

— Приятно прекарване.

— Благодаря.

Кабина 14 представляваше звукоизолирана стая с размери три на три метра и нов модел терминал в центъра. Винилът на сензорния стол беше протъркан и напукан. Пъхнах флашката в гнездото в предната част на конзолата и се усмихнах, когато тя влезе с изщракване.

— Макс? — казах на празната стая, щом влязох в акаунта си. При тази команда се зареди резервно копие на Макс, което съхранявах в акаунта си в ОАЗИС.

Усмихнатото му лице се появи на всички монитори в командния център в крепостта ми.

— 3-зздравей, компадре! — извика той. К-ккак е хавата?

— Радвам се да те видя. А сега да се залавяме за работа.

Отворих панела за управление на акаунта си и започнах да прехвърлям данните от флашката. Плащах на ГСС месечни такса за неограничено пространство за съхранение на данни и сега щях да проверя дали наистина е неограничено. Дори с такава високоскоростна връзка, както в Контактът, прехвърлянето на десет зетабайта щеше да отнеме над три часа. Промених реда, в който да се прехвърлят файловете, за да запиша първо онези, които щяха да ми трябват. Щом те се прехвърлеха в акаунта ми, можех да ги отворя веднага и да ги препратя на други потребители.

Първо изпратих писма до основните новинарски канали и им казах, че от ИОИ са се опитали да ме убият, че те са убили Дайто и че планират да убият Шото и АртЗмида. После към имейла прикачих един от видеоклиповете, които бях открил в базата данни на Шестиците — записа на екзекуцията на Дайто. Прикачих и копие от бележката на Соренто до борда на директорите на ИОИ, в която предлагаше да отвлекат АртЗмида и Шото. Накрая прикачих и запис от чатлинк разговора си със Соренто, но цензурирах онази част, в която казваше истинското ми име, и замъглих училищната си снимка. Още не бях готов да разкрия истинската си самоличност пред целия свят. Възнамерявах да публикувам нецензурирания клип по-нататък, след като осъществях плана си докрай. Тогава нямаше да има значение.

Около петнайсет минути писах друг имейл, адресиран до всички потребители на ОАЗИС. След като останах доволен от текста, го записах в папката си за чернови. Накрая влязох в Мазето на Аех.

Когато аватарът ми се материализира в чатрума, видях, че Аех, АртЗмида и Шото вече ме чакаха.

— Зи! — извика Аех, щом аватарът ми се появи. — Какво, по дяволите става, човече? Къде изчезна? Опитвам се да се свържа с теб от седмица!

— Аз също — присъедини се към него Шото. — Къде беше? И как успя да извадиш тези файлове от базата данни на Шестиците?