Ърнест Клайн - Играч първи, приготви се

Когато най-накрая спрях да пиша кода, колкото да си погледна часовника, видях, че беше шест и половина сутринта. Следващата смяна на техническата поддръжка щеше да застъпи само след деветдесет минути, а и съседите ми по капсули щяха скоро да започнат да стават. Времето ми бе изтекло.

Отворих профила си на длъжник и в полето за дълга въведох нула — пари, които на първо място изобщо не бях взимал на кредит от ИОИ. После в настройките отворих подменюто Наблюдение и комуникация с длъжника, откъдето се контролираха наушникът и гривната на глезена ми. И тогава направих нещо, което си умирах да направя цяла седмица — отворих заключващите механизми и на двете устройства.

Усетих остра болка, когато щипките на наушника се прибраха и излязоха от лявото ми ухо. Устройството отскочи от рамото ми и падна в скута ми. В същия миг гривната на десния ми глезен се отвори с щракване и падна, а под себе си остави лента ожулена и зачервена кожа.

Знаех, че вече няма връщане назад. Техниците по охраната не бяха единствените, които имаха достъп до сигнала от камерата в наушника ми. Агенцията за защита на длъжниците също ме наблюдаваше чрез нея и записваше всекидневните ми дейности, за да гарантира, че се спазват човешките ми права. Сега, след като бях свалил устройството, от този миг насетне щяха да липсват цифрови записи за мен. Ако охраната на ИОИ ме хванеше преди да успея да изляза от сградата с открадната флашка, пълна с уличаващи данни, с мен беше свършено. Компанията щеше да ме измъчва и да ме убие, без никой да разбере.

Свърших още няколко неща, свързани с плана ми за бягство, и излязох от интранета. Свалих визьора и ръкавиците и отворих панела за поддръжката до развлекателната конзола. Под развлекателния модул имаше малко празно пространство — между фабричната стена на капсулата и съседната стена. Оттам извадих малък, прилежно сгънат вързоп. В него имаше запечатана с вакуум униформа на техник от ИОИ в комплект с шапка и табелка със служебен номер. (Както и флашката, бях си набавил униформата, като изпратих заявка по интранета да ми бъде доставена в празно отделение на моя етаж.) Съблякох гащеризона и избърсах с него кръвта от ухото и врата си. Извадих две ленти лейкопласт изпод матрака и ги залепих върху дупките на ухото си. След като облякох служебната униформа, внимателно извадих флашката от гнездото, прибрах я в джоба си и затворих таблото за достъп. После взех наушника и казах по микрофона:

— Трябва да отида до тоалетната.

Вратата на капсулата се отвори при краката ми. Коридорът беше тъмен и пуст. Пъхнах наушника и гащеризона под матрака и прибрах гривната за глезена в джоба на новата си униформа, После затаих дъх, изпълзях навън и слязох по стълбата.

По път за асансьорите се разминах с няколко длъжници, но както обикновено, никой от тях не ме погледна в очите. Това ми подейства много облекчаващо, защото се тревожех някой да не ме разпознае и да забележи, че униформата не е моя. Когато спрях пред асансьора, затаих дъх, докато системата сканираше табелката с идентификационния ми номер. След, както ми се стори, цяла вечност, вратата се отвори.

— Добро утро. Господин Тътъл. Моля, задайте етаж — каза асансьорът, когато влязох в кабината.

— Фоайето — отвърнах дрезгаво и асансьорът тръгна надолу На табелката със служебния номер бе изписано името Хари Тътъл. Бях дал на измисления господин Тътъл достъп до цялата сграда, а после програмирах гривната за глезена си така, че да е кодирана със служебния му номер. Когато ме сканираха пред врати и асансьори, за да потвърдят, че имах нужния достъп, гривната им казваше, че наистина имах, вместо да направи онова, за което беше предназначена — да опържи задника ми с няколко хиляди волта и да ме обездвижи, докато дойде охраната.

По време на слизането с асансьора стоях мълчаливо и се стараех да не гледам директно в камерата, монтирана над вратата. После осъзнах, че всички кадри с мен, заснети от камерите, щяха да бъдат разглеждани под лупа, след като всичко приключеше. Вероятно лично Соренто щеше да ги разгледа, както и неговите началници. Затова погледнах към камерата, усмихнах се и небрежно се почесах по носа със среден пръст.

Асансьорът стигна до фоайето и вратите се отвориха. Почти очаквах долу да ме чака армия пазачи с насочени към мен оръжия. Но когато вратите се отвориха, видях само група костюмари от средното ниво на ръководство на ИОИ, които чакаха да се качат. Погледнах ги с празен поглед и излязох от асансьора. Сякаш преминавах границата с друга държава.