Ърнест Клайн - Играч първи, приготви се

Държах камерата на наушника си насочена право напред встрани от екрана, и отворих менюто с настройките на развлекателната конзола, откъдето можех да променя звука и картината на дисплея — сила на звука, яркост, баланс и нюанс. Нагласих всички плъзгачи на най-висока степен и натиснах бутона ЗАПОМНИ в долната част на екрана три пъти. После нагласих плъзгачите за звука и яркостта на най-ниската степен — и натиснах бутона ЗАПОМНИ два пъти. Изведнъж в центъра на екрана се появи малък прозорец, в който трябваше да въведа служебен номер на техническата поддръжка и парола. Въведох бързо цифрите на служебния номер и дългата парола, съставена от букви и цифри, които бях запомнил наизуст. Проверих за грешки и натиснах бутона ОК. Системата замря, както ми се стори, за много дълго време. И тогава, за мое огромно облекчение, се изписа следното съобщение:

Вече имах достъп до акаунта на поддръжката, използван от техниците за тестване и поправка на различните компоненти на развлекателния център. Макар да бях влязъл в системата като техник, достъпът ми до интранета си оставаше доста ограничен, но ми осигуряваше достатъчно възможности за действие. Чрез една оставена от програмистите дупка в системата успях да си направя фалшив администраторски акаунт. А с него щях да имам достъп до почти всичко.

Първата ми работа беше да си осигуря уединение.

Бързо преминах през няколко десетки подменюта, докато не стигнах до контролния панел на системата за наблюдаване на длъжници. Въведох служебния си номер и профилът ми се появи на дисплея заедно със снимката, която ми бяха направили при началната ориентация. В профила ми бяха посочени размерът на дълга, заплатата, кръвната група, оценката за работата ми — всички данни, които компанията имаше за мен. В горния десен ъгъл имаше два прозореца, единият от които показваше видеосигнала от камерата на наушника, а другият — от камерата в капсулата ми. В момента камерата на наушника ми гледаше към стената. Камерата над вратата показваше тила ми, а главата си бях завъртял така, че да не се виждаше какво гледах на екрана на развлекателната конзола.

Маркирах и двете камери и отворих настройките им. С помощта на една от дупките в системата, оставени от фурнаджийската лопата, направих така, че двете камери да показват запис от първата ми нощ в капсулата, вместо да предават какво се случваше там на живо. Сега, ако някой провереше на монитора какво правех, щеше да види, че спях в капсулата си. А не че стоях буден цяла нощ и ровех в интранета на компанията. После програмирах камерите да превключват на записа, когато изгасвах лампите. Моментното примигване на картината при превключването щеше да бъде прикрито от краткото смущение в сигнала, когато камерите се включваха на нощно виждане.

Непрекъснато очаквах да ме заловят и системата да ме изхвърли, но това не стана. Паролите, конто въвеждах, бяха правилни. През последните шест нощи прониквах вее по-надълбоко в мрежата. Чувствах се като затворник в стар филм, който всяка нощ дълбае тунел в стената с лъжица.

През последната нощ, точно преди да се предам на умората, най-накрая успях да си проправя път през лабиринта от защитни стени и да вляза в главната база данни на Отдела по оология. Златната мина. Личните досиета на Шестиците. Тази вечер най-сетне щях да ги разгледам.

Знаех, че трябва да взема част от данните на Шестиците със себе си, когато тръгна да бягам, затова по-рано през седмицата използвах администраторския си акаунт в интранета, за да изпратя фалшива заявка за хардуер. Поръчах да доставят флашпамет с обем десет зетабайта на несъществуващ служител (Сам Лоуъри) в празно отделение през няколко реда от моето. Със сведена глава, за да сочи камерата на наушника ми в друга посока, се шмугнах в отделението, грабнах малката флашка, прибрах я в джоба си и я занесох тайно в капсулата си. Същата нощ, след като загасих лампите и обезвредих охранителните камери, отключих таблото за поддръжка на развлекателната конзола и инсталирах флашпаметта на празен слот. Така можех да прехвърля данните от интранета директно върху устройството.

Сложих си визьора и ръкавиците на развлекателната конзола и се проснах на матрака. Визьорът ми предостави триизмерен изглед към базата данни на Шестиците и пред погледа ми се появиха десетки застъпващи се прозорци с данни. С ръкавиците започнах да ги местя и да разглеждам как бяха подредени файловете. Най-голяма част от базата бе заета от информация за Холидей. Количеството данни, което бяха натрупали за него, беше зашеметяващо. В сравнение с него моят дневник на Граала приличаше на сборник с бележки под линия. Разполагаха с информация, която никога не бях виждал, която не бях подозирал, че съществува. Срочните оценки на Холидей от прогимназията, домашни видеоклипове от детството му, имейли, които бе писал до свои почитатели. Нямах време да прочета всичко, но копирах най-интересните неща на флашката си, за да ги разгледам по-късно (ако имах късмет).