Ърнест Клайн - Играч първи, приготви се

Патентованият софтуер на ИОИ за любезно общуване с клиентите бе засякъл неприемливия ми отговор и го бе заглушил, за да не го чуе клиентът. Софтуерът също така записваше "нарушенията на етикета", които правех, и ги препращаше на Тревър — отговорника за моя отдел, за да може той да обърне внимание на инцидента при следващата оценка на работата ми, каквато правеха на всеки две седмици.

— Господине, от онлайн разпродажба ли купихте меча?

— Да — отвърна СексиЧлен007. — И се изръсих ужасно много за него.

— Бихте ли изчакали един момент, докато го разгледам? — Вече знаех какъв е проблемът, но исках да се уверя преди да му кажа, иначе щяха да ме глобят.

С показалец избрах меча. Отвори се малък прозорец, в който се изписаха свойствата на предмета. Отговорът се виждаше още на първия ред. Този вълшебен меч можеше да се използва от аватар над десето ниво. Господин СексиЧлен007 беше едва седмо ниво. Обясних му набързо какъв е проблемът.

— Моля? Не е честно! Онзи, дето ми го продаде, не каза нищо!

— Господине, препоръчително е да проверите дали аватарът ви може да използва даден предмет преди да го закупите.

— По дяволите! — изкрещя той. — И какво да правя сега с него?

— Можете да си го натикате в задника и да си представите, че сте сладолед на клечка.

НАРУШАВАНЕ НА ЕТИКЕТА — ОТГОВОРЪТ Е ИЗТРИТ — НАРУШЕНИЕТО ЗАПИСАНО.

Отговорих отново:

— Господине, можете да задържите предмета в инвентара си, докато аватарът ви достигне 10-то ниво. Или можете да обявите меча за продажба и да използвате парите от нея, за да си купите сходно оръжие, което отговаря на нивото на аватара ви.

— Ъ? К'во рече?

— Можете да го задържите или да го продадете.

— Ясно.

— Мога ли да ви помогна с още нещо, господине?

— Не. Май не…

— Чудесно. Благодаря, че се обадихте на техническа поддръжка. Пожелавам ви прекрасен ден.

Натиснах иконата за прекъсване на разговора и СексиЧлен007 изчезна. Продължителност на разговора: 2:07 минути. Когато се появи аватарът на следващия клиент — червенокожо женско извънземно с големи гърди на име Вартакс, — на дисплея ми се изписа оценката, която ми беше дал СексиЧлен007: 6 точки по скала от 10. Системата услужливо ми напомни, че трябва да поддържам средно 8.5, ако искам за получа увеличение на заплата при следващата оценка на работата ми.

Тук работата като техническа поддръжка нямаше нищо общо с работата от вкъщи. Нямах неограничен достъп до ОАЗИС и не можех да гледам филми, да играя игри или да слушам музика, докато приемах непрестанния поток от глупави обаждания. Единството ми странично занимание бе да се взирам в часовника. (Или в информацията за цената на акциите на ИОИ, която вървеше в горната част на дисплея на всички длъжници и не можеше да се изключи.)

По време на всяка смяна имах три почивки от по пет минути за ходене до тоалетната. Обедната почивка беше трийсет минути. Обикновено се хранех на бюрото си, вместо в столовата, за да не се налага да слушам как останалите техници се оплакват от клиентите или се хвалят с това, колко точки за облаги са спечелили. Презирах останалите длъжници почти толкова, колкото и клиентите.

По време на смяна заспивах поне по пет пъти. И винаги когато системата доловеше, че се унасях, в ушите ми прозвучаваше предупредителен клаксон и ме стряскаше. После нарушението се записваше в служебното ми досие. Нарколепсията ми се бе превърнала в постоянен проблем през първата ми седмица и сега всеки ден ми даваха по две малки червени хапчета, които да ме държат буден. Пиех ги. Но чак след като приключех работа.

Когато смяната ми най-накрая свърши, свалих слушалките и визьора и се върнах в капсулата си колкото се можеше по-бързо. Това бе единственото време от деня, когато бързах за някъде. Стигнах до пластмасовия си ковчег, пропълзях вътре и се проснах на матрака по очи в същата поза като снощи. И като онази вечер. Полежах няколко минути, взрян с периферното си зрение в часовника на развлекателната конзола. Когато стана 19:07, се обърнах на една страна и седнах.

— Угаси лампите — казах тихо. Това се бе превърнало в любимия ми израз през последната седмица. В мислите ми той бе равносилен на свобода.

Лампите, вградени в стените и тавана на капсулата, угаснаха и малката ми стаичка потъна в мрак. Ако някой от охраната гледаше в този миг сигнала от стаята ми, щеше да забележи кратко проблясване, когато камерите превключиха на нощно виждане, и в следващия момент отново щеше да ме види съвсем ясно на мониторите. Но от този миг нататък, охранителните камери в капсулата ми и наушникът ми вече не изпълняваха задачите, за които бяха програмирани. Така за пръв път през деня не ме наблюдаваха.